Той я обгърна с една ръка, тя стисна очи, нададе лек писък и лицето и се стрелна покрай огненочервената брада на Дан.
— Ухапа ме мръсницата — каза Дан, като опипваше врата си с ръка и съвсем ясно се видя червената кръв по дланта му.
Били Фиш и двама от неговите хора сграбчиха Дан за раменете и го издърпаха в башкайската група, а през това време жреците виеха на своя език: „Нито Бог, нито Дявол! Човек е!“ Един жрец срещу мен ме удари с всичка сила, а Армията отзад откри огън по башкайците и това окончателно ме обърка.
— Велики Боже! — викаше Дан. — Какво означава това?
— Ела насам! Да се махаме! — извика Били Фиш. — Свърши се!… Това е бунт!… Ако успеем, ще се доберем до Башкай!…
Опитах се да дам някои команди на моите хора от редовната армия, но напразно. Накрая стрелях в тях с английската „Мартини“ и смъкнах трима от първата редица. Долината почерня от викащи, виещи същества и всяко от тях крещеше: „Нито Бог, нито Дявол! Обикновен човек!“ Башкайският взвод обгради Били Фиш колкото може по-плътно, но техните мушкети не можеха да се мерят с кабулските пушки и четирима се свлякоха на земята. Дан фучеше като бик — беше много разгневен — и Били Фиш имаше тежката задача да не му позволява да се втурне срещу тълпата.
— Не можем издържа — каза Били Фиш. — Да се измъкваме надолу!
През цялото време докато си пробивахме път, Дрейвът се дърпаше, ругаеше наляво и надясно и крещеше, че е Крал. Жреците търкаляха след нас огромни камъни, а редовната армия непрекъснато стреляше, така че до другия край на долината се добраха живи не повече от шест човека, без да броя Дан, Били Фиш и себе си.
После стрелбата прекъсна и роговете в храма затръбиха отново.
— Да се махаме!… За Бога, да се махаме — викаше Били Фиш. — Ще разпратят бързоходци по всички села, преди да сме стигнали до Башкай! Там мога да ви помогна, но сега не може да се направи нищо!
Лично аз смятам, че от този момент Дан започна да се побърква. Той се оглеждаше наоколо с кръвясали очи като глиган. После взе да напира да се връща сам, за да избие жреците собственоръчно / в този момент би могъл да го направи с голи ръце /.
— Аз съм Императорът — викаше Даниел — и догодина ще бъда Кавалер на Кралицата!
— Добре, Дан — казах аз — но сега да вървим, докато е време!
— Ти си виновен — кипна той — защото не си се грижил за Армията си както трябва! Имало е заговор — и ти не си знаел!… Мръсен железничар, кантонер, мисионерско псе…
Той седна на една скала и започна да ме нарича с всички най-отвратителни имена, които му идваха на езика. Бях прекалено отчаян, за да се впрягам, въпреки че до този провал се стигна единствено поради неговото безразсъдство.
— Съжалявам, Дан — казах аз — но туземците си имат свои закони. Това беше нашата Петдесет и седма44. Като стигнем в Башкай, може би ще измислим нещо.
— Тогава да отиваме в Башкай — каза Дан — и Бог ми е свидетел, като се върна няма да остане и една тревичка в тази долина!
Вървяхме целия ден, а през нощта Дан обикаля нагоре-надолу по снега, като дъвчеше брадата си и си говореше нещо.
— Няма надежда да се измъкнем — каза Били Фиш. Жреците са изпратили бързоходци по селата да кажат, че сте обикновени човеци. Защо не си карахте като Богове, докато улегнат нещата? Аз съм загубен! — изпъшка той, просна се на снега и започна да се моли на своите богове.
На другата сутрин се озовахме в една ужасно зловеща местност, цялата в зъбери, без нито една полянка и без нищо за ядене. Шестимата башкайци гледаха Били Фиш като гладни вълци — сякаш искаха да попитат нещо — но не продумаха нито дума. Към обяд стигнахме до билото на планината, цялото покрито със сняг, и когато го изкачихме, гледаме в средата — цяла войска: заели позиции чакат.
— Вестоносците са били много бързи — каза Били Фиш с крива усмивка. — Очакват ни.
Трима-четирима от отсрещната страна откриха огън и един случаен куршум улучи Даниел в прасеца. Това сякаш му върна ума в главата. Той се вгледа във войните отсреща и видя пушките, които сами бяха докарали в тази страна.
— Свършено е с нас — каза той — Тези хора… Те са англичани… и единствено моите глупости ви докараха до тук… Връщай се, Били Фиш! Вземи и хората си! Каквото можа — направи! зарежи всичко! Карнехан — обърна се той към мен — дай да си стиснем ръцете и поемай с Били! Може да не ви убият. Ще се срещна с тях сам. Аз съм виновен за всичко! Аз и Кралят!
— Върви — казах аз — върви… по дяволите, Дан… Аз съм с теб! Били Фиш, ти заминавай — ние двамата ще посрещнем тези хора!
— Аз съм Вожд — каза Били Фиш съвсем тихо. — Оставам с вас! Моите хора могат да си вървят.
44
„…нашата Петдесет и седма…“ — има се предвид въстанието на Сипаите (1857–59) — индийско народно въстание, при което наемни войници от „местните части“ на англо-индийската армия и селяни излезли срещу английската администрация, изгонвайки я от няколко града и района. Въстанието било жестоко потушено.