Коста Сивов
Човекът, който няма да умре
Тълпата го беше наобиколила и разярено викаше срещу Него. Някои се осмеляваха да го ритат, други го мереха с камъни и клони, а трети просто стояха безучастно и наблюдаваха всичкия този сюрреализъм. За какво беше всичко това? Защо така настървено те искаха да си го изкарат на него? Какво по дяволите този човек им беше сторил? И как би могъл, да стори зло на толкова много хора. Че те даже и политиците не бяха толкова всемогъщи. Че той дори и хероинът не можеше да нарани толкова много паплач. Толкова много ли? Колко хора имаше там? Ами около тридесет милиона. Тридесет милиона ще кажете? Да — толкова. Тридесет милиона земни жители? Да — толкова. Толкова останаха след ядрения взрив на първи ноември 2019 година. Толкова оцеляха. Толкова не успяха да се избавят от мъките.
След този първи ден на ноември всичко свърши на Земята. Малцината оцелели по един или друг начин съумяваха да поддържат жалкото си съществуване. И то как? След този ден всичкия живот на Земята бе заличен или отровен. Хората бяха болни, умираха с всеки изминал час. Храната и чистата вода не достигаха, животните подивяха, а растенията престанаха да съществуват като вид. Само жалки останки напомняха, че някога са били биологичен вид.
И така до средата на 2020 година бяха останали все още живи около тридесет милиона човешки същества. Не за дълго, разбира се. Всъщност те не търсеха начин да преживяват, те просто търсеха начин да удължат агонията си. Агония, която нямаше и да продължи кой знае колко. Може би още година-две, най-много две и половина. Не повече. След такова опустошение нямаше перспектива. Нямаше и живот.
Лион Ламбер бродеше из руините на някогашен Париж. Макар да знаеше какво ще намери там, той отново искаше да види изгрева от скамейката в парка, на която се запозна със съпругата си — Мари, най-прекрасното създание, срещал някога. Мъртва от година, тя все още живееше с него в мислите му. Може би мислите му го накараха да продължава да живее. Той живееше, за да може да прекара малкото му оставащо време с мислите си за нея.
Лион Ламбер беше петдесет годишен мъж, със снежно бяла коса и набръчкано лице. Само сините му очи останаха свежи след всичко, което му се случи. Освен че отне живота на най-милия му човек, ядреният взрив му остави и „подарък“ — рак. По ирония на съдбата той имаше рак на белите дробове, без дори да е запалил и една цигара през целия си живот. Но това беше животът, или „C’est la vie“ — както обичаха някога да казват неговите сънародници.
Възрастният мъж беше отпуснал цялото си тегло върху скамейката, на която стоеше и очакваше изгрева с такова нетърпение, с каквото малките деца очакват Коледа. Той чакаше появата на слънцето и възобновяваше спомени в главата си. Спомени така ясни, сякаш случили се преди ден. Спомени за детството, младостта, семейния живот. Всичко хубаво, което някога го е спохождало. Всичко, което му бе останало и което имаше някакво значение в този полу-унищожен свят. Очите му грейнаха и се навлажниха в момента, в който слънцето подаде част от снагата си и се сля със сиянието на езерото в парка.
— Хубава гледка — нечий глас се чу отзад и Лион Ламбер подскочи като ударен с електрически ток. Той се изправи и погледна в посоката, от която му се счу гласът. — Добро утро, господине. Съжалявам ако съм ви изплашил, не исках. — каза човекът, стоящ на две крачки от него. Лион го огледа и установи, че е млад мъж на не повече от тридесет години. Беше прилично облечен с много чисти дрехи. Косата му беше чиста и прилежно сресана. Под русия перчем блестяха чифт кристално сини очи.
— Добро утро, момче — отговори Лион и продължи — наистина е много красива гледката. Може би едно от малкото неща, за които си заслужава да се събудиш още един ден. Не мислиш ли?
Младежът кимна и се приближи до мъжа. Лион седна на мястото си и подкани и младежът да направи същото. След минута взиране в изгрева той поднови разговора.
— Лион Ламбер, така се казвам.
— Итън Хаузър, приятно ми е да се запознаем.
— Итън Хаузър? Да не си американец? — запита учудено Ламбер.
Младият мъж се засмя и отговори:
— Не, канадец съм.
— Аааааа — миг на прозрение изясни факта на Лион — ето защо говориш перфектно френски.
Двамата се впуснаха в галопиращ смях и установиха, че всъщност им е приятно да разговарят един с друг. И как няма да е, след като трудно се намираше събеседник, който да не те прати по дяволите на втората дума.
Всъщност, светът стана точно такъв какъвто си го представяха хората при мисълта за апокалипсис. Милиарди човешки животи — отнети, милиони животински и растителни видове — затрити. Трупове покриха цялата планета. Малкото останали оцелели се впуснаха да задоволяват болните си амбиции и нужди. Някои трупаха пари и скъпоценности, други търсеха наркотици, трети изнасилваха и убиваха. Някои просто се опитваха да оцелеят в този Нов свят. На никого не му пукаше за нищо. Вече нямаше ред, политика и псевдо организираност. Настъпи така дългоочакваната анархия.