Стивън Кинг
Човекът, който обичаше цветята
Беше ранна вечер през май хиляда деветстотин шейсет и трета. Младеж, пъхнал ръка в джоба си, крачеше забързано по Трето авеню в Ню Йорк. Въздухът бе мек и приятен, небето постепенно притъмняваше и синевата му преливаше в успокоителното и красиво виолетово на залеза. Име хора, които обичат града, може би заради вечери като тази. Сякаш всички, които стояха пред вратите на магазините, на ателиетата за химическо чистене и на ресторантите, се усмихваха. Стара дама тикаше пред себе си детска количка, натоварена с две чанти продукти. Тя се усмихна на младежа и извика:
— Хей, красавецо!
Младежът леко се усмихна и махна за поздрав. Старицата отмина, като си мислеше: „Той е влюбен“. Младежът наистина изглеждаше влюбен. Беше облечен в тънък сив костюм, тясната му вратовръзка бе леко разхлабена, горното копче не ризата — разкопчано. Тъмната му коса бе късо подстригана. Лицето му беше бяло, а очите — светлосини. Съвсем обикновено лице, но в тази мека пролетна вечер той наистина изглеждаше красив. За миг старицата бе обзета от приятна носталгия и си помисли, че през пролетта всички изглеждат красиви… особено ако бързат за среща с любимата, за да вечерят заедно и може би след това да потанцуват. Пролетта е единственият сезон, когато носталгията не добива горчив вкус. Старицата отмина, чувстваше се щастлива, че младежът бе отвърнал комплимента й.
Младежът прекоси Шейсет и трета улица. Вървеше пъргаво, по устните му играеше загадъчна усмивка.
Никакъв старец стоеше с очукана ръчна количка, пълна с цветя, повечето от които бяха жълти: жълт облак от нарциси и късни минзухари. Имаше карамфили няколко парникови червени рози, предимно жълти и бели.
Старецът гризеше бисквита и слушвше големия транзистор, сгушен като котенце в ъгъла на количката му.
Радиото бълваше лоши новини, на които никой не обръщаше внимание: убиецът с чука все още не беше заловен; Джон Кенеди бе заявил, че положението в малката азиатска страна Виетнам (Виетнъм произнесе говорителят) става сериозно; непозната жена била извадена от Иист Ривър; специалният състав от съдебни заседатели не успял де осъди голям шеф от престъпния свят, замесен в афера с хероин, разследвана в момента от градските власти; руснаците взривили някакво атомно съоръжение. Новините звучаха нереално, дори безсмислено. Въздухът бе мек и благоуханен. Двама мъже с големи шкембета подхвърляха монети и се майтапеха. Всеки миг пролетта щеше да премине в лято, а в големия град лятото е сезонът на мечтателите.
Младежът отмина количката с цветята и гласът на говорителя заглъхна. Той се поколеба, хвърли поглед назад, сякаш размишляваше. Пъхна ръка в джоба на сакото си и отново докосна онова, което криеше там. За миг изглеждаше озадачен, самотен, дори замаян. Сетне извади ръката си и лицето му доби предишния израз на жадно очакване.
Младежът се върна при количката с цветя и се усмихна. Ще й занесе букет, това ще й достави удоволствие. Обичаше да наблюдава как очите й светват от изненада и радост; когато й поднесяше малки подаръци — малки, защото не беше богат: кутия бонбони, гривна и само веднъж испански портокали, защото знаеше, че се любимите плодове на Норма.
— Млади приятелю? — обърна се продвачът към младежа в сив костюм, който оглеждаше цветята в количката.
Продавачът беше около шейсет и осем годишен, носеше скъсан сив пуловер и таке, въпреки че вечерта беше топла. Лицето му бе сбръчкано, очите — хлътнали в орбитите, с торбички под тях, между пръстите му стърчеше цигара. Но и той помнеше какво е да си млад през пролетта — млад и толкова влюбен, че сякаш летиш. Обикновено беше намръщен, но сега леко се усмихна също както старицата, защото младежът очевидно бе влюбен чувствата бяха изписани на лицето му. Старецът изтърси трохите от пуловера си и си помисли: „Ако това момче беше болно, незабавно щяха да го откарат с линейка.“
— Колко струват цветята? — попита младежът.
— Ще ти направя хубав букет за един долар. Чаените рози са парникови и струват малко повече, по седемдесет цента парчето. Ще ти дам шест за три долара и петдесет цента.
— Скъпо е — отвърна младежът.
— Всичко хубаво е скъпо, млади приятелю, не си ли го чувал от майка си?
Младежът се ухили:
— Сигурно ми го е казвала.
— Убеден съм. Ще ти дам шест рози: две червени, две жълти и две бели — прекрасно съчетание, нали? Ще ги украся с малки цветенца — те обичат това, ще стане прекрасен букет. Но можеш да купиш и обикновени цветя за долар.
— Кои са ТЕ? — с усмивка запита младежът.
— Млади приятелю — отвърна продавачът, като хвърли фаса си на тротоара и също се усмихна, — през май никой не купува цветя за себе си. Това е нещо като закон, нали ме разбираш?