Выбрать главу

Тя го обича — така му каза. Отговори й, че и той, рисувайки в мислите си нейната млада анатомия, продълговатите бедра, малката заоблена глава, гривата й, гърба й, люлеещата се походка, и си зададе въпроса не би ли се сломило неговото тяло на средна възраст в старанието си да бди над едно такова чудо. Тя му разказа как е минал денят й, за своята скука, за дотегливата си работа, за опасенията си, че той може да се върне при жена си.

— Защо трябва да се връщам? — попита той.

— Ти ме смяташ за твърде глупава. А мен така ме е страх!

— Не си чак толкова глупава — успокои я той. — Но си млада. Аз сравнително съм стар. Всъщност съм на умиране. Няма ли да е по-добре да си вземеш някой по-млад любовник с един-едничък хрущялен рог като днешните носорози, едни от малкото оцелели перисодактили?

Просто се мъчеше да я разсее, но тя все тъй говореше за любовта си. При всяка нейна декларация костите му напукваха. Носорозите — научи той, когато тя най-после се насити и затвори телефона — са били поддържани с несдържан ентусиазъм от Жизнената сила, вложила толкова много в тях. Някои от тях са достигнали големината на няколко слона. Имало е бързотичащи носорози — „дългоноги, почти стройни по телосложение“, — както и амфибийни носорози, но нито един от тях не е бил прадедът на „истинския“ носорог. Тази чест се е паднала на безрогия тригониас — с умерени размери, „набито тяло“, четиринайсет пръста и „много консервативна“ (Сейпърс дочу нетърпеливите въздишки на Маркман) дентура, тоест зъби.

Какъв е този предразсъдък в полза на прогреса? Бедата с неговата любовница, реши Сейпърс, бе там, че се е специализирала твърде успешно, че е чисто и просто любовница, завършена, ала крехка като конска нога, която в действителност е полукрак, удължен, окастрен и завършващ с един смайващ нокът. В своята гора от меки сочни листа малкият еохипус е подскачал като невестулка и дори мезохипусът, макар и не по-голям от коли, все още е имал три пръста на всеки крак. Еохипусът — хрумна му на Сейпърс — е бил като прокрадващо се желанийце, което напуска сенките на сърцето, за да навлезе в огромната боботеща и неуправляема действителност.

Жена му отново се обади. Във вечността на общия им живот тя си бе изработила психически протуберанси, които проникваха и обвиваха съзнанието му.

— Съжалявам, че нарушавам чудесната ти самота — рече тя по такъв начин, че той повярва в нейната загриженост за неговото спокойствие дори след като така саркастично го разваляше, — но вече не зная какво да правя. — Повярва и в това, макар да знаеше, че тя извиква отчаянието в себе си като оръжие, като закривена лапа, като бивен зъб. Може би не й трябваше да добавя: — Два пъти се мъчих да ти звънна, но беше заето. — Все пак и заяждането й той прие като зов за съжаление, ревността й за законна и за част от нейната безпомощност, при което останалите органи действуват в синхрон. Обясни му, че старото им любимо куче умира, не искало да яде и непрекъснато се мъкнело в гората. Тя и дъщеря им с часове го викали и търсели, как ли не примамвали горкото създание да се върне вкъщи. Дали да не вземат сега кучката с колата и да я заведат при ветеринарния, та да я „приспи“ завинаги?

Сейпърс попита жена си какво мисли дъщеря им по въпроса.

— Не знам. Говори с нея.

Детето беше на четиринайсет години.

— Здравей, татко!

— Здрасти, душице! Много ли се мъчи Джози?

— Не. Просто е като пияна. Застанала е в локвата на алеята и гледа небето.