— Не е твоя работа, рошльо — спокойно каза новият.
С неподозирана бързина чорлавият скочи към него. Сега се гледаха лице в лице.
— Искаш нещо да ми кажеш ли? — остро попита затворникът.
— Да. Майка ти е тъпа, грозна и дебела. И се шиба с всички негри в Харлем.
Ниският огледа изпитателно Готиния. Едвам стигаше до гърдите му. Накрая процеди:
— Майната ти. — След което седна и се зачете пак в книгата.
О’Брайън го изгледа косо. Захвана се да вади вещите си от кашона. Бельо, чорапи, тениска. И дневникът, разбира се. Настани се удобно (колкото удобно може да се настани човек на твърдо като дъска легло) и започна да си записва случката. В панделата затворниците четяха книги и вестници, пишеха дневници, изобщо занимаваха се с какво ли не, за да убият времето. Бившият съкилийник на Хенри например колекционираше мъртви хлебарки.
Накрая заядливият пандизчия не издържа и попита:
— Какво си записваш?
Готиния се изхили.
— Пиша си мемоарите. А ти какво четеш?
— „Белия зъб“ на Джек Лондон. Исках „Изкуплението Шоушенк“, но не ми разрешиха. Било забранена литература в затвора — поредната глупост след Промяната. Впрочем, името ми е Кевин. А теб как са те кръстили?
— Хенри.
— Е, Хенри, не ми е приятно да се запозная с теб, но обстоятелствата са такива. Ако зависеше от мен, щях да лежа на шезлонг нейде из плажовете на Санта Моника, да отпивам от коктейла си и да зяпам мацките. Но съдбата явно е решила друго.
О’Брайън остави дневника си настрана.
— Между другото, къде се намираме? Докараха ме дотук окован и с качулка на главата.
Кевин сви рамене.
— Някакъв федерален затвор, братле, от ония, суперсекретните, дето правителството постоянно обяснява, че уж ги нямало. Всички идваме дотук с качулки и си нямаме на идея къде по дяволите сме. Единствено знам, че сме в Ел Ей — нищо друго.
— За какво си тук? — продължи обирджията.
— Веднъж преди около седем месеца с приятелката ми отидохме на нощен бар. Като си тръгвахме, някакъв подметна нещо след нас по неин адрес. Не съм от спокойните, така че му светнах един. Впоследствие приятелчетата му — три на брой, дотърчаха да му помагат. Единият дори извади нож. Тогава сякаш нещо се отприщи в мен. Взех ножа на малоумника и ги наръгах всичките кретени. Когато се опомних, ченгетата вече ме закопчаваха и отвеждаха в местния участък, а гаджето ми не спираше да плаче. А ти с какво се прояви, че имаш честта да си мой гост?
— Моите цели се въртят около мечтите ти за Санта Моника. Затова започнах да действам по въпроса заедно с няколко приятели. И ето ме тук сега пред теб, а приятелите ми в Сан Диего чакат завръщането ми. Колкото до силите на закона, те все още издирват няколко милиона долара, за чието местонахождение зная само аз. Та това е в общи линии.
— Аха — унило отвърна Кевин. — Сигурно си много горд със себе си.
— Щях да съм още по-горд, ако се намирах отвън, на свобода.
— За това мечтаем всички тук, човече. За това мечтае всеки затворник.
С въздишка Кевин се захвана отново с „Белия зъб“. Готиния се изтегна на нара, сключи ръце зад главата си и се замисли.
— Мирно!
Всички затворници се изпънаха чинно и замръзнаха. Директорът мина бавно покрай всеки от тях, оглеждайки ги внимателно. След Промяната във всички затвори се въведе изключително строг ред, включващ казармени порядки и дисциплина, която не се срещаше дори във военните училища. Мориънс се спря и изгледа навъсено О’Брайън. Не му харесваше този мъж (както и останалите затворници, впрочем). Но от този сякаш лъхаше на нещо първично, животинско, което можеше да изплаши човек. Висок метър и осемдесет, с къса руса коса и стоманеносиви очи, той гледаше присмехулно ниския, възпълен директор, сякаш беше някакво хлапе. Изведнъж Хари се ядоса.
— Смешно ти е, а? Ще ти се стъжни, боклук такъв!
Сякаш очаквали сигнал, трима надзиратели се нахвърлиха върху Готиния и го свалиха на пода с точни, отмерени удари на палките си. Затворникът се сгърчи, борейки се за въздух.
— Следващият път ще те заболи много повече! Ясно ли ти е?
— Да…
— Не чух.
— Да.
— Какво „да“?
— Да, сър.
— В колона по двама! Към трапезарията!
Затворниците се повлякоха в указаната посока, навели глави. Хенри остана на опашката, леко накуцвайки след побоя. Главата му гореше от искрена омраза.
След като взе таблата с храната си, Готиния се огледа за свободно място, където да седне. Някакъв висок негър му махна.
— Ела насам.
О’Брайън се приближи и седна, леко изненадан от любезността на сътрапезника си.
— Как е, боли ли? Здраво удрят копелдаците, няма спор. Да ти се представя — казвам се Джими. Но всички ме знаят като Касапина. Ти трябва да си Хенри, нали?