— Накъде си се запътил, приятел? — попита го той.
— Тихуана.
— На път ми е. Ще те оставя там.
Хенри не можеше да повярва на късмета си. Огледа човека до себе си. Със сигурност беше минал петдесетте. Носеше бейзболна шапка и риза на бели и зелени квадрати. Изглеждаше добродушен.
— Благодаря — каза банковият обирджия. Дума, която много рядко изричаше.
— Видя ли разбитата мантинела? Тая държава трябва по-често да наглежда пътищата. За какво плащаме данъци в крайна сметка — да живеем добре и сигурно, нали?
О’Брайън се съгласи с непоклатимата сентенция.
Привечер камионът пристигна в Тихуана. Готиния премина свободно мексиканската граница — няколкото стотачки, които откри в джоба на якето смениха притежателя си и влязоха в джобовете на любезните мексикански полицаи. Хенри слезе от кабината, остави последния стотак на седалката и се сбогува с шофьора, чието име така и не научи. След няколко пресечки попадна на къщата, в която живееше с приятелите си.
Влезе вътре и тихо затвори вратата, искаше да изненада бандата. Огледа се. Беше отсъствал само месец, но имаше чувството, че не влизал тук от години. Прекоси коридора и спря пред вратата на дневната. Отвори я със замах и нахълта вътре. Седнали на дивана, Маркус и Майкъл пиеха уиски. Щом го видяха замръзнаха.
— Шефе! — кресна Маркус и скочи да го прегръща. Майкъл се присъедини с широка усмивка.
— Нали беше в пандиза? — попитаха те в един глас.
— Както виждате, вече не съм. Чупих се.
Хенри се освободи от приятелите си и се изтегна блажено на дивана. Маркус побърза да му налее скоч.
— Къде е Джина? — попита Готиния.
Сякаш чакала знак, любимата му влезе в голямата стая. Щом го видя, с радостен писък се хвърли на врата му.
— Скъпи! Ти тук?…
— Да. Тук, с теб. И с тези луди глави.
— Как си избягал?
— Дълга история.
— Нощта е още млада — каза Майкъл. — Така че разказвай.
Когато Хенри свърши с разказа си, вече наближаваше полунощ. Тримата обирджии пресушиха бутилката с уиски, докато слушаха. Шефът им почти не се докосна до пиенето.
— И тогава пристигнах с такси дотук и ето ме пред вас — завърши разказа си той. — Мисля да си легна. Днес ми беше доста напрегнат ден.
— Меко казано — съгласи се Маркус. — Хайде по леглата, деца!
Всички се пръснаха по стаите си. О’Брайън се съблече и тъкмо се готвеше да си ляга, когато вратата зад гърба му се отвари и той се обърна. Беше Джина. Тя свали пеньоара, който носеше. Отдолу беше гола.
— Малка изненада за любимия ми мъж — тихо каза тя и се приближи към него.
— Поласкан съм — отговори Хенри и я прегърна.
На сутринта Готиния стана преди всички. Стана внимателно от леглото, за да не събуди Джина, и си наметна един халат. Влезе в кухнята и отвори хладилника. Взе кутия бира и пакет цигари от масата, прекоси дневната и излезе на балкона. Изтегна се на един шезлонг и примижа срещу слънцето.
Денят се очертаваше да бъде прекрасен.
Котешкият господар
— С какво се занимаваш, сине на саваната?
Младият тъмнокож мъж вдигна глава и погледът му срещна големите черни очи на Нимба, най-красивата сред племето на нубийците. Той се усмихна и продължи да разравя с къса украсена пръчка въглените в малкия огън.
— Призовавам духовете да ни дарят с богата реколта и да ни пазят от зли сили, дъще на пустинята.
— А къде е жертвата, която ще принесеш в дар на духовете?
— Великите духове не се нуждаят от кръв, за да изпълнят молбата на хората от нубийския народ — убедително отвърна той и погали по главата малкия гепард, който дремеше до краката му. — Просто трябва да бъдат умилостивени — този огън ще помогне нашите молитви да стигнат до тях.
— Не знам друг начин за умилостивяване, освен жертвоприношението, Калунга — сви устни красивата жена.
— Напротив, има. Но да не говорим повече за това. Как е баща ти?
— Все така — въздъхна Нимба и приседна до огъня. Загледана в малките пламъци, тя промълви: — Крачи непрестанно напред-назад из селото и е станал страшно раздразнителен. Не дава и дума да се издума за белите хора.
— Разбирам го — съчувствено каза мъжът и сложи ръка на рамото на нубийката. — Все пак на него се пада отговорността да бъде наш вожд и да пази племето. А сега е заплашена вярата и свободата ни, най-ценните неща за един човек.
Нимба погледна мъжа до себе си и тъжно се усмихна:
— С какво сме нагрубили или заплашили белите хора? Посрещнахме ги както се посреща близък човек, дошъл от много далеч, дадохме им да споделят храната ни. А те как ни се отблагодариха? Доведоха своите жреци да ни привлекат насила към тяхната вяра, а вождът им иска да ни прати в мините да работим за тях. И ни заплашват постоянно, че ако не им се подчиняваме, ще ни атакуват с гърмящите пръчки. Един вече погубиха…