— Къде си, Калунга?
Гласът на стария шаман трепереше като лист на вятъра.
Беше привечер, когато Калунга се прибра в селото. Нощта вече изпълваше въздуха със своите звуци, характерни за африканската савана — животните се събуждаха и тръгваха да търсят храна. Големи котки се криеха във високите треви, израсли край реките и езерата, където антилопите идваха на водопой, и дебнеха своите жертви. Крясък на нощна птица раздираше за миг настъпилата тишина и обичайният шум се възстановяваше. Тропот на бягащи тревопасни, ревове на хищници, писък на загиващо животно — природата сякаш напомняше за себе си, за своето доминиращо и същевременно невидимо присъствие.
Босите крака на младия нубиец не издаваха никакъв звук. Той стигна до глинената колиба, където живееше, и отметна кожата, която служеше за врата. Старият жрец се сепна и за малко не изтърва каменното хаванче, където стриваше билки.
— Уплаши ме, Калунга. Защо се забави толкова? — навъси се той.
— Извини ме, татко — склони глава младежът. — Бях сред великата савана, където успокоявах Великите Духове, както си ме учил.
— Стъпваш по-тихо и от своите четириноги приятели — засмя се Нерео, забравил, че е сърдит. — Вечерял ли си? Има студено месо от гну.
— Благодаря. Много съм гладен — каза Калунга, поемайки паницата с месото, и започна да се храни с пръсти.
Нерео продължи да се усмихва и плъзна погледа си по пръстените стени на колибата, където живееха с неговия син повече от двайсет години. Единствените мебели бяха двете легла от листа и треви, два груби дървени стола и още по-грубо направена маса. В тази къща старият жрец бе отраснал, тук бе отраснал и баща му и бащата на неговия баща. Тук Нерео бе отгледал и своето осиновено дете и не бе и помислял да я сменя. В тази стара колиба той щеше тихо да умре на същия одър, на който бяха умрели баща му и дядо му. В тази колиба Калунга щеше да си доведе жена и да доживее дълбоки старини, радвайки се на децата и внуците си. Някои неща остават и се запазват през годините и със своето присъствие напомнят за събитията от миналото — такива, каквито са били в действителност. Хората се раждат, живеят и умират — от началото до края на света. Живей в настоящето, мисли за бъдещето, спомняй си миналото. Това са основните принципи, на които се крепи същността на човешкия живот, на които се крепи смисълът на самото съществуване. А времето, тази най-голяма сила във Вселената, си тече като безспирна река и събитията минават и отминават, оставяйки само смътен спомен след себе си, подобно лятна омара.
Калунга привърши вечерята си и изтри мазните си пръсти в парче кожа.
— Нахрани ли се? — попита Нерео.
— Да.
— Да си лягаме, синко — каза старият жрец и духна лоената свещ.
Двамата мъже се изтегнаха и не след дълго заспаха, приспани от скрибуцането на цикадите.
Англичаните си бяха устроили бивак в източния край на селото. Живееха под груби тръстикови навеси, покрити с листа — не можеха да понасят „смрадливите нощни гърнета, в които живеят диваците“, както се изразяваше капитан Баунти, предводителят на колонизаторите. Той беше висок метър и осемдесет, здрав, с къса руса коса и огромни мустаци и бакенбарди. Воднистите му сини очи създаваха погрешното впечатление, че ей сега ще зарони сълзи. Джеймс Баунти не бе плакал откакто бе в люлката и надали щеше някога да заплаче. Смел, целенасочен и устремен, той успяваше във всяка задача, която му възложеше английското правителство. С това си бе спечелил капитански чин и благоволението на по-висшестоящите от него, а свирепостта и жестокостта му бяха изградили реномето на човек-звяр, от който се страхуваха всички. Той се бе излегнал пред един от трите огъня, които горяха в лагера на англичаните, и мрачно отпиваше от бутилка уиски. От другите два огъня долиташе пиянски смях, псувни и неприлични подмятания. Компания на Баунти правеше мисионерът Джонсън — слаб човек с изпито лице и бръсната глава, облечен в расо.