— Значи останалите свещеници са си тръгнали тази сутрин? — запита капитанът и се изплю встрани.
— Да — кимна мисионерът. — Тъкмо когато бяхте на лов с останалите. Заявиха, че тукашните чернокожи са напълно неподатливи на просветление и си заминаха. Казаха, че са се отправили към Хартум, откъдето ще вземат кораб до Кайро и оттам през Средиземно море ще се завърнат в Европа.
— Проклети попове! — изсъска ядно Баунти и отново се изплю, този път в огъня. Джонсън възмутено вдигна вежди, когато чу ругатнята. — Отказват се винаги, щом срещнат малко по-сериозна съпротива. Няма значение. Езичниците ще копаят руда горе в мините, независимо дали искат да бъдат покръстени или не. Още утре ще подбера тия пиянски задници — капитанът вдигна ръка към войниците си — и пращаме черните маймуни горе да работят.
— Не е ли малко крайна тази мярка? — попита Джонсън.
Баунти се изсмя.
— Крайна? Я се стегнете, отче. Сякаш за пръв път сте на мисия. Тук трябва да се пипа здраво. Сам видяхте — другите мисионери опитаха с добро и не се получи. А и всъщност на кого служите?
— Служа само и единствено на Господ Бог — с достойнство отвърна мисионерът.
— Е, аз пък служа на Нейно Величество, пред която и вие сте положили клетва. Тези диваци не се страхуват от Бог. Трябва да вземем сериозни мерки и да не им позволим да си въобразяват, че могат да правят каквото си искат.
Баунти се изправи и запрати празната бутилка в един храст.
— Лягайте си, отче. Утре ще ставаме рано. Това важи и за вас, пияни свини такива!
Последното бе предназначено за войниците, които нададоха радостен вой в отговор. Капитанът махна с ръка и се запъти към навеса си.
— Един момент, капитане — вдигна ръка Джонсън.
— Какво има? — обърна се Баунти.
— Вие вярвате ли в Бог? Чели ли сте Библията?
— Ха — презрително изсумтя запитаният. — Да, чел съм я. А дали вярвам в Бог? Не, не вярвам.
— Но Библията твърди, че Бог съществува! — изправи се мисионерът, изумен от хладнокръвното признание.
— Отче, уморен съм и ми се спи. Съветвам ви и вие да си лягате. Няма значение дали вярвам в Бог или не — за да стана капитан, невинаги съм вървял в правия път. И без моята вяра утре слънцето ще изгрее.
С тези думи Баунти се прибра под навеса и си легна, мърморейки, че е крайно време да си набави мрежа против комари. Джонсън седеше свит до огъня, сякаш проявата на богохулство от страна на капитана го бе ударила в стомаха като юмрук. Той знаеше, че останалите свещеници бяха напуснали това кътче от Черния континент не толкова заради отказа на нубийците да се покръстят. Преди няколко дни един от приближените на капитан Баунти — ефрейтор Хари Браун бе натиснал една туземка в колибата ѝ. Отнейде изскочи буен младок, явно неин мъж или брат, и с няколко удара свали ефрейтора на земята. Капитанът и още няколко войници изпразниха пушките си в момчето и то се срина мъртво в прахта, а Хари се затътри на четири крака при него и започна да сваля златните му гривни, без да обръща внимание на пищящото момиче. Отците бяха заявили категорично — няма да оставаме повече в тази сбирщина от главорези. За трети път през този ден Джонсън се запита защо не бе последвал братята си, а бе останал тук, подобно на плахо куче в глутница кръвожадни вълци.
Мисионерът съзерцаваше гаснещите въглени дълго след като всички в лагера заспаха.
— Хайде, черни маймуни! Размърдайте се!
Дрезгавият глас на Баунти гърмеше из селото с пълна сила. Всички нубийци се бяха събрали пред колибата на вожда и гледаха изплашено. Бандата от главорези се бе струпала малко по-назад от капитана си и чакаше команда от своя предводител. Зачервените им очи и небръснати образи им придаваха още по-свиреп вид. Капитан Джеймс Баунти отлично знаеше, че когато са махмурлии и с още неизбистрен от алкохола ум, неговите подчинени съвсем освирепяваха. Точно това му трябваше — не хора, а човекоподобни зверове, които да му помогнат да пречупи ината на чернокожите.