Дузината англичани се подпираха на пушките си, вперили апатичен взор в Джеймс Баунти, който с помощта на цветисти псувни и кожен бич подкарваше четирима негри, сякаш бяха овце. Въпреки махмурлука си войниците бяха готови да скочат при първата проява на неподчинение. И ето че тя не закъсня.
— Оставете ни на мира!
Баунти млъкна за момент и се обърна, за да види кой дръзва да му се противопостави. Сините му очи се разшириха от изумление. На десетина крачки от него стоеше изправен слабичък младеж на около двайсетина години. Хлапакът трепереше, ала успяваше да издържи свирепия поглед на англичанина. Войниците видимо се напрегнаха.
— Какво каза, маймуно? — изръмжа Джеймс.
— Не съм маймуна. Казвам се Калунга, от племето на нубийците. Искам да ни оставите на мира.
— Пет пари не давам за исканията ти, а и малко ми се ще да знам как се казваш. Ти какъв се явяваш тук — да не си принц или нещо подобно?
— Не съм син на вожда. Син съм на жреца Нерео.
— Я виж ти — син на жреца… Момчета, тук си имаме един малък шаман!
Войниците дружно се разхилиха с капитана си. Баунти изведнъж спря да се смее и отново се втренчи свирепо в младежа. Нямаше и следа от моментната му веселост.
— Значи си незаконното отроче на дъртия Нерео. И какво, да не очакваш да ти падна по очи и да се страхувам, че ще ме удари някоя мълния? За мен всички сте еднакви маймуни, както и да се титолосвате.
— Вие сте лош човек. Какво сме ви направили, че искате да работим в мините за вас?
— Заповед на кралицата, синко. Заповед на кралица Виктория, Господ да я закриля.
— Ние нямаме кралица. Имаме вожд и слушаме него. Защо да изпълняваме нарежданията на вашия вожд, който освен това е жена?
Тих смях се разнесе откъм събраните нубийци. Лицето на англичанина се изкриви от ярост и заприлича на муцуната на кръвожаден тигър.
— Слушай ме, черна маймуно, Калуна или как там ти беше името. Предостатъчно ти търпях глупостите, които изприказва. Хайде тръгвай пред мен заедно с останалите!
Джеймс Баунти замахна отмерено с бича и Калунга извика от болка. Капитанът беше белязал лицето му с кървава резка точно под лявото око. Нубиецът притисна ръка до раната, а през дланта му се процеди тънка рубинена струйка.
— Това е само за разгрявка — ухили се англичанинът. — Хайде тръгвай с другите чернилки, че иначе…
— ВИЕ НИКОГА НЯМА ДА НИ НАКАРАТЕ ДА ВИ СЕ ПОДЧИНЯВАМЕ! — изкрещя Калунга и се изплю в лицето на узурпатора.
Баунти отстъпи крачка назад, ококорил очи от смайване. Войниците скочиха и се затичаха към своя предводител. Капитанът се окопити и отново заприлича на див звяр.
— Дръжте тая маймуна! — изрева той и сам подгони младия нубиец.
Калунга сякаш не бягаше, а летеше и бързо взе голяма преднина пред махмурлиите войници. Краката му го носеха напред, по-далеч от страшния бял човек с огнена коса и брада, по-далеч от гърмящите пръчки и обидите. Тичаше с все сили, ала си даде сметка, че няма да може да издържи дълго така. Затова рязко зави и се насочи към скалистите хълмове, които се извисяваха на три-четири километра пред него.
Изведнъж от високите треви изскочи малък гепард и тупна право пред краката му. Стреснат, Калунга загуби равновесие и за малко не падна.
— Малки братко! Какво правиш тук? — задъхано попита той, а от челото му се стичаше пот.
В отговор хищникът измяука.
— Тичай и намери останалите! Предай им, че съм в беда и имам нужда от помощта им. Белите хора ме преследват и искат да ме убият.
Гепардът се затича през необятната савана с дълги подскоци. Калунга си пое дъх и отново се втурна към хълмовете, молейки се наум вестоносецът да пристигне навреме.
Англичаните тичаха настървено колкото можеха. Баунти им крещеше, че са бавни и мързеливи и така никога няма да настигнат чернокожия.
— Отпуснали сте се като торби, прасета такива! — ръмжеше капитанът и се носеше напред, без да обръща внимание на мърморенето им.
Изведнъж Баунти спря.
— Чакайте, чакайте. Вече сме в саваната, а онзи черньо не се вижда никъде. Вдън земя ли потъна?
— Може да е легнал някъде и затуй да не го виждаме — несмело се обади Уилям, огромен и дебел войник с глас, пресипнал от уиски.
Баунти се приближи и изгледа войника с горящите си очи.
— Тъй де… то тук тревата е висока…
— Само колко си умен, драги ми Уилям — изръмжа Джеймс и залепи един шамар на червендалестото лице на войника.
— Хей, капитане, погледнете! — провикна се Джон, слаб младеж с пъпчиво лице.
Запитаният се обърна.
— Какво?
— Онези хълмове там.
Джеймс Баунти се обърна и погледна към купчината скали, която му сочеше Джон. Там като че ли се движеше някаква черна точица… Баунти припряно извади далекоглед от пояса си и погледна през него. Ужасна усмивка озари лицето му. През увеличителните стъкла той видя своята жертва да се спуска по една скала и да изчезва в една ниша.