Нейде в глъбините на романа.
И докато аз горещо се надявам в следващата си книга Бранимир Събев да потопи своя творчески батискаф в сумрачните, но примамливи бездни на литературната „Terra incognita“, вие най-добре оставете този предговор и се гмурнете в пъстроликия океан на най-новите му разкази.
Адриан Лазаровски
Арлекин
В памет на Йонко Лазаров.
Изказвам своите най-сърдечни благодарности на Константин Байрактаров за оказаната неоценима помощ при написването на творбата.
Разказът е носител на голямата награда в първото издание на Националния литературен конкурс на Софийски университет и Фондация „Св. Климент Охридски“ през 2007 г.
Мазето беше тясно, влажно и студено. В него имаше само проста дървена маса и чифт столове, на които седяха двама души. Единият беше млад мъж на около двайсет и пет-шест години, с бледо, изпито лице, изкривено от страх и ужас. Другият бе висок и силен, облечен в черен шлифер и шапка, чиято периферия скриваше почти цялото му лице. На масата бе поставена дъска за игра, разчертана на 19 вертикални и 19 хоризонтални линии. Ако човек хвърлеше бегъл поглед, би казал, че двамата играят някакъв вид шах. Но предположението му нямаше да е напълно вярно. Мъжете играеха Го.
Мъжът с шлифера постави бял пул на място, където се пресичаха две линии. Младият се поколеба, след което постави тъмен пул в долния ляв ъгъл сред хищните светли пулове на противника. Съвсем нелогичен ход. Високият се изсмя, добави на свой ред бял пул до черния и го извади от играта. По лицето на младежа се стичаха капки пот и падаха в скута му. Единственото, което можеше да движи, бе дясната си ръка. Всичко останало беше приковано за стола със сложна система от ремъци. Той се замисли, изкопчвайки отчаяно ценни секунди живот.
— Играй! — изръмжа партньорът му.
Младият мъж плахо сложи черен пул в средата на дъската. Играеха вече половин час и партията не се развиваше благоприятно за момчето. По-голямата част от дъската заемаха бели пулове, покриващи големи територии.
Изходът от играта бе повече от ясен. Високият мъж с шлифера сложи бял пул в ъгъла, където се бяха свили пет черни — бяха обградени. Играчът ги премахна бавно един по един от дъската, после стана и извади от вътрешния джоб на шлифера пистолет със заглушител.
— Ти загуби! — оповести той.
Младежът се загледа с отчаяние в своя палач. Устните му помръднаха — може би от тях щеше да се отрони молба, ала такава възможност не им бе предоставена.
В мазето отекна глухият пукот на изстрела.
Инспектор Джон Ласитър се облегна на стола и качи краката си на бюрото, което жално изскърца под напора им. Той не му обърна внимание и продължи да си разбърква кафето. Джон бе полицейски инспектор с прошарени коси и неизмеримо количество черна горчилка в душата, предизвикана от хорските деяния. За двайсет и четири години стаж в полицията беше видял всичко — жертви на изнасилване, наркомани в абстинентна криза, жени пребити от съпрузите си, хора убити по най-различни начини, беше участвал в престрелки и ставал свидетел на смъртта на свои колеги и какво ли още не. Джон изглеждаше състарен — макар и четирийсет и девет годишен, на пръв поглед сякаш наближаваше шестдесет. Нещо нормално, като се имаше предвид естеството на работата му. Той с нетърпение очакваше датата 8 февруари 2013 г., когато щеше да направи трийсет години стаж и най-накрая да се пенсионира, отдавайки се на стаените от дълго време мечти — лов, риболов, разходка с жената до Лае Вегас, почивка на някой остров от Карибския басейн… Ала дотогава трябваше да се работи, колкото и да не му се искаше. Като капак на всичко тази година се появи някакъв нов сериен убиец.
Маниакът вече бе взел петата си жертва за девет месеца — студентът по право Майкъл Харис. Почеркът беше винаги един и същ — жертвата бе случайно избирана, между отделните мъртъвци нямаше абсолютно никаква връзка. Набелязаната цел биваше отвличана и държана в неизвестност ден-два. После бе откривана в някой контейнер за отпадъци с дупка от куршум в челото и два пула за Го в устата — черен и бял. Го…
Самият Ласитър в началото на разследването не разбираше почти нищо от играта. Когато бе попитал следователя Колин Байрън (запален почитател на Го) дали играта прилича на шах, Колин бе възразил:
— Да сравняваш Го с шах, е все едно да сравняваш философията със счетоводството.
Тази игра има няколко основни правила. Дъската (гобан) в началото е празна. Играе се с черни и бели пулове, които се поставят върху пресечните точки (интерсекциите) и не се местят. Целта е да се загражда територия. Цялото игрово пространство на дъската е територия и играчите, чрез поставяне на пулове, се стремят да заградят колкото се може по-голяма част от нея. В края на партията, когато вече няма ефективни ходове, дъската е поделена между играчите и се пристъпва към анализиране на резултата. Заградената територия се изразява с броя на свободните незаети пресечни точки. В процеса на игра противникови пулове и групи пулове могат да бъдат пленени, в случай че са заградени от всички страни. Пленените пулове също се отчитат при определянето на резултата.