— Майната ти — отсече капитанът и вдигна пушката.
Ударникът изщрака на празно. Джеймс се попипа по джобовете, но не откри никакви останали патрони. С ругатня ядосаният англичанин запрати карабината през скалата.
— Нищо. И така ще ти видя сметката.
— Защо искаш да ни подчиниш? Защо искаш да ни убиеш, като не изпълняваме желанията ти?
— Именно защото не ги изпълнявате, тъп дивак. Не съм свикнал да не ми се подчиняват.
— Ние никога не сме се подчинявали на никого.
— Ще се подчините и още как. И на мен, и на Нейно Величество.
— И да ни заплашвате, и да трошите идолите ни — няма никаква полза. Вървете си. Не желаем нито да бъдем роби, нито да си сменим вярата. Просто ни оставете на мира.
Капитанът се изплю встрани и извади сабята си.
— Значи трябва да умреш — спокойно каза той и се нахвърли с рев върху младия нубиец.
Калунга се хвърли на горещия камък в опит да се предпази от студената английска стомана. Но без да иска, направи много повече.
Джеймс Баунти се спъна в единия крак на нубиеца и с крясък полетя надолу.
Калунга се приближи към ръба на скалата и предпазливо погледна надолу. Баунти не беше мъртъв. Бе успял да се хване за един стърчащ камък на около половин метър под скалния ръб и трескаво търсеше опора с другата си ръка. Сабята му беше паднала долу и около нея се бяха събрали близо дузина големи котки. Всичките хищници гледаха нагоре в очакване да падне и белия човек. Калунга легна по корем и протегна ръка надолу.
— Хвани се за ръката ми.
— Никога! — изръмжа капитанът и плесна ръката на нубиеца със свободната си длан.
Изведнъж камъкът, за който се държеше Баунти, се откърти с грозен звук и той полетя надолу към хищниците, а в погледа му се четеше само ярост и омраза. Такава ярост и омраза, че Калунга нямаше да забрави този поглед никога. Котките бяха толкова много, че скриха напълно тялото на капитана под туловищата си. Нубиецът стана и отиде да погали за последно гепарда, който бе жертвал живота си, за да го спаси.
— Сбогом, малки приятелю — отрони младежът и се изправи с насълзени очи.
— Хайде, изчезвай!
Поредният камък се стовари в тила на преподобния Джонсън, който с куцукане напускаше селото, съпроводен от смеха и подигравките на нубийците.
— Върви при своята жена вожд и ѝ кажи да не праща повече своите поданици тук! Нямаме нужда от вас — подвикна му Арани.
Джонсън продължи да се отдалечава от селото на изток към Хартум, като тихичко си мърмореше под нос, а раменете му се тресяха от възмущение.
Докъде водят мечтите
На Юри Илков, който пръв се престраши да отпечата този разказ в своето сп. „Тера Фантастика“
На булевард „Джеймс Баучер“, на около стотина метра преди посолството на Кипър една бледосиня триетажна сграда се гуши между лъскава нова кооперация и запустял буренясал двор. Няма как да я сбъркате — прозорците ѝ са така мрачни и зловещи, че напомнят орбити на извадени човешки очи. Щом влезете вътре, веднага ще ви направи впечатление олющената зелена боя и липсващите парчета мазилка по ъглите. Ако вдигнете глава — само счупена фасунга виси на оголени жици от тавана. В преддверието е сумрачно — слънчева светлина се процежда само през стълбището от прозореца на полуетажа. Не стойте на едно място, влезте в асансьора. Той ще ви заведе на желания етаж, друсайки така, сякаш е болен от треска. Кабината е цялата нашарена от графити, изписани с ацетонов маркер, огледало няма. Алуминиевото табло е откраднато и вместо да сложат ново, техниците са залепили изолирбанд около копчетата.
Качете се на първия етаж. Вратата ще се отвори с жалостиво скърцане и после ще се затръшне зад гърба ви така, че ще подскочите от уплаха. Разходете се. Сред мизерията на сградата се набиват на очи тапицираните с кожа врати, до които светят месингови табелки с имена — „Асен Петров, счетоводител“, „Яна Екимова, секретарка“, „Д-р Диньо Динев, финансов ревизор“. Хм, каква скука. Хайде да отидем на втория етаж. Не, не с асансьора — нали видяхте колко е разнебитен. По стълбите, по стълбите. На втория етаж ви очакват същите кожени врати, само надписите са различни — „Костадин Петев, адвокат“, „Нено Апостолов, нотариус“… Не, и тук няма нищо интересно. Чувствам обаче, че на третия етаж нещо ще ни грабне вниманието.
Да, прав съм. Една врата не е като останалите — проста дървена плоскост, боядисана в кафяво. Върху нея е залепен зелен лист формат А4, а на него с големи черни букви пише: ИК „Нова Зора“. Под зеления лист е залепен втори, бял, на него е напечатано с по-малки букви: „Георги Стоименов, редактор и издател, 09:00–18:00“. Интересно какво ли има зад тази врата?