Георги Стоименов с въздишка свали очилата и разтърка хрущяла на носа си. Още един ден, през който нямаше кой знае каква работа. Не е лесно да си издател, ей. Особено в България, особено сега — пазарът на книги така се сви, подобно на докосната с пръст актѝния. Хората четат малко, а пък български автори — хич, дори да се казват Йордан Радичков или Недялко Йорданов. Добре че се намира по някой университетски преподавател, който да си издава учебниците и сборниците в „Нова Зора“, иначе Георги съвсем щеше да я закъса. За своите единайсет години като издател по Татово време той дори и за миг не си беше помислял, че да си писател ще се превърне в хоби, в удоволствие. В скъпо удоволствие. Защото, ако искаш да издадеш книга в България на собствени разноски сега, в началото на двайсет и първи век, ти трябват поне хиляда лева, за предпочитане — две хиляди. Но ако някой има тези пари, точно книга ли ще тръгне да издава с тях…
Мехурът на издателя ветеран внезапно се обади. Георги стана, отвори вратата и се запъти към тоалетната в края на коридора. Влезе в мъжката, свали си панталоните и започна да се облекчава. Докато го правеше, погледът му блуждаеше по белите фаянсови плочки, на които имаше различни съобщения, надраскани с флумастер. Съдържанието на посланията го отврати до дъното на душата му: „Искам двама яки мъже, на които да им ги поемам до зори“, „Тук ме еба рязан турчин с огромен хуй, беше невероятно“, „Аз съм мъж и искам да се чукам с мъж. 26/180/72 съм, телефонът ми е…“. Георги изтръска члена си, преди да го прибере обратно в гащите и излезе, без да пусне водата — дръжката беше ръждясала и не помръдваше. Не можеше да разбере собственика на сградата — сигурно беше някоя мутра или новоизлюпен богаташ, който не се грижеше за наемателите си. А можеше да се направи един основен ремонт, да се плаща на чистачка, да се наеме охрана, която да бди кой влиза и излиза — всякакви хора идват тук, ползват тоалетните, драскат из тях… Къде ти. Всеки гледа сега как да ти прибере парите, да те изпързаля по всички правила на „тънкото“ изкуство.
Издателят си изми ръцете и излезе от тоалетната. В полезрението му попадна фигурата на смутен младеж, който пристъпяше от крак на крак пред кабинета му. Беше около двайсет-двайсет и една годишен, среден на ръст, чернокос и гладко избръснат. Дънките му бяха избелели от пране, а коженото яке му със сигурност го бе носил баща му на младини. В ръцете си стискаше няколко листа. Георги попита:
— Какво обичате?
— Добър ден — поздрави младокът и избълва в скоропоговорка: — Казвам се Илиан Ковачев, чух, че тук е открито ново издателство, че издавате и български автори, ами аз тук имам един разказ и бих искал да попитам…
— Влезте, влезте — прекъсна го издателят и отвори вратата. Младежът го последва. Личеше си, че е доста притеснен. Георги седна зад бюрото, нагласи си очилата и започна:
— Казвате, че сте написали разказ. Дайте да го видя.
Младежът протегна листовете. Издателят ги пое и ги разтвори. Бяха четири, изписани на пишеща машина. Най-отгоре се мъдреше заглавие:
УЖАС В ТИХИТЕ ВОДИ
— Какъв е жанрът? — попита издателят.
— Хорър — с нотка на гордост отвърна Илиан Ковачев. — Любимият ми жанр. Обожавам да чета автори като Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт…
— Добре, добре — прекъсна го Георги. Беше се наслушал до гуша от подобни обяснения. Момчето млъкна и го изгледа виновно. Георги започна издалеко:
— Виждате ли, обстановката в България в момента е такава, че да работиш в тази сфера е много недоходоносно. Не е вярно, че хората не четат — четат и още как, само че не дават пари за книги. А когато си купят книга, гледат да е нещо наистина добро, нещо, за което са сигурни, че ще им хареса. И така не се купуват български автори — не знам откъде е наложено мнението, че родните ни автори не струват, но със сигурност е грешно. Аз помня, като бях издател през социализма — издаваха се по петдесет, по сто хиляди бройки от дадена книга и пак не стигаха — хората купуваха по няколко екземпляра, да има и за приятелите им, запазваха си ги отнапред, дори пускаха връзки. А сега — издадат се хиляда бройки и пак няма кой да ги купи. Вярно, че книгите тогава бяха по-евтини, но все пак… Политиката на нашето издателство е такава — ако одобрим книгата, разделяме си разходите с автора и после делим печалбата. Фифти-фифти. Ако не я одобрим — издавате я изцяло на свои разноски. Готови сме изцяло да спонсорираме една книга само когато е нещо изключително добро, нещо новаторско, нещо, което заковава вниманието изцяло. Разбира се, издаването не е толкова просто — написаното трябва да се редактира, редактираното да се прегледа от коректор, да се напише рецензия, да се намери художник и така нататък, но това е вече наша работа. То, стигне ли се веднъж дотам…