— Аз не искам да издавам цяла книга — бавно каза Илиан. — Аз имам написан само този разказ, в момента пиша втори.
— Няма проблем — побърза да го успокои издателят. — Имаме и други разкази от български автори и мислим да подготвим сборник в най-скоро време. Вие с какво се занимавате?
— Студент съм в УНСС, специалност „Застраховане“ — отвърна младежът.
— Възраст?
— Двайсет и една.
— Досега да сте издавали нещо свое някъде — роман, разказ, статия, стихотворение — нещо?
— Не съм.
— Добре — каза Георги. — Оставете разказа тук. Аз ще го прочета, ще отбележа грешките, а вие елате утре горе-долу по същото време. Сега часът е — бърз поглед към стенния часовник — десет и тринайсет, значи към десет-десет и половина. Имате ли телефон, джиесем?
Илиан Ковачев поклати отрицателно глава.
— Нямам. Аз съм от Ихтиман, само уча тук. В квартирата няма телефон, а за джиесем пари трябват…
— Ами уговорката остава за утре тогава.
— Благодаря, довиждане — каза младежът, усмихна се леко и затвори вратата след себе си.
— Довиждане — подвикна след него Стоименов.
През деня пристигнаха няколко крупни поръчки — нещо, което рядко се случваше. Георги беше много зает, звънеше по телефона, даваше поръчки, пишеше рецензии. Време за четене на разказа намери чак вечерта, преди да си легне. Изтегна се на леглото, сложи очилата и започна да чете. Сюжетът беше леко блудкав — някакво момче става нощем и ходи като сомнамбул (защо като? — зачуди се издателят), излиза от вкъщи и преди да се събуди стига чак до блатото извън града, където се крие някакъв страховит звяр. Въпросният звяр е драконоподобно чудовище, което иска с помощта на момчето да завладее града, а после — и света. Авторът описваше директно събитията, без да ги украсява, без да им придава цвят — прекалено лаконично. Използваше твърде много глаголи и прекалено малко прилагателни. Вярно, че първите стъпки са най-трудни, но това не значи, че трябва да са така „изкълчени“. Все пак Илиан Ковачев имаше едно предимство, което не убягна на петдесет и три годишния издател — това момче не правеше правописни грешки. Абсолютно никакви — използваше препинателните знаци на място, знаеше кога да членува с пълен и с непълен член, използваше перфектно запетаите, започваше нов абзац точно където трябва. „Дали няма да иска да го взема за помощник-редактор“, помисли си Стоименов и почти веднага отхвърли идеята. Помощник, ако има работа, а то работа — я има, я няма. Георги остави листовете и очилата на шкафчето, угаси нощната лампа и не след дълго се унесе.
На другия ден Георги Стоименов седеше в кабинета си и въздишаше от скука. Пак нямаше работа. Вратата изведнъж се отвори. Издателят вдигна изненадано очи.
— Писмо за вас — изломоти пълната разчорлена пощальонка, остави един бял плик на масата и побърза да излезе, за да не забележат зачервените ѝ очи. Това обаче не убягна на зоркия поглед на издателя: жената беше пила цяла нощ. Сви рамене, взе плика и го отвори с ножа за хартия. Беше новият разказ на Антон Сарандев, многообещаващ писател от Велико Търново, който не за пръв път пращаше свои творби. Антон Сарандев беше собственик на ресторант в родния си град, но в свободното си време пишеше статии за местния вестник „Борба“, както и фентъзи разкази. Бяха се срещали веднъж, когато той бе дошъл по работа в София — оказаха се набори с Георги и накрая публикуваха два разказа в първия сборник на издателството — „Начало“. Ето, това вече беше добър писател — пишеше като по учебник. Георги зареди нов лист в пишещата машина и започна да пише отговор на търновлията, като негласно се запита кога накрая ще намери пари да си вземе един компютър като хората, за да си улесни работата.
Леко почукване на вратата прекъсна писането на издателя. Вратата се отвори и оттам надникна лицето на Илиан — начинаещия хорърист.
— Добър ден — поздрави той.
— Заповядайте — каза Георги и погледна часовника. Десет и трийсет, точен е като англичанин. За малко издателят да се изложи, като почти направи жест към младежа да седне — а нямаше къде. Как не се бе сетил да вземе един стол, че да не стърчат клиентите като диреци… Издателят започна направо:
— Прегледах разказа ви. Има още какво да се желае в много направления, но като цяло се справяте добре. Впечатление ми направи, че не допускате правописни грешки.
— Ами, аз просто… просто мисля, че е правилно да се пише така. И така пиша — усмихна се Илиан.