— Всичко това е много хубаво — отвърна издателят, полуизненадан-полуотегчен от речта на Илиан Ковачев. — Ами аз ще проверя и този ваш разказ… има ли нещо друго?
Илиан го погледна сепнато, сякаш се пробуждаше от дълъг сън.
— Добре… не, няма.
— Довиждане — отпрати го Георги Стоименов.
— Д’виждане — изломоти студентът и затвори вратата след себе си.
Младежът крачеше ядосан по улицата, стиснал юмруци и дишащ тежко през зъби. Какво толкова беше казал на тоя надут издател? Че мечтае да е богат и известен? Кой не мечтае за това? А той защо се държеше така с него — горделив и дръпнат? За кой се мислеше — да не би да е собственик на издателство „Бард“? Илиан зави рязко покрай ъгъла и за малко не блъсна една млада майка, бутаща количка с бебето си. Тя спря и го изгледа с възмущение, но заслепен от гнева си, той въобще не я видя.
Георги въздъхна дълбоко, отвори чекмеджето и извади разказа. Днес хич не му се работеше, ама хич — искаше просто да бъде оставен на мира. Насили се да пребори мързела и разтвори листовете. Най-отгоре се мъдреше надписът „СОФИЙСКИ ВАМПИР“, надраскан с червен маркер. Преди да започне да редактира, Георги Стоименов се запъти към тоалетната да пусне една вода.
Докато уринираше, погледът му се плъзгаше разсеяно по надписите на стените, оставени от разни отчаяни хомосексуалисти. Вече си закопчаваше дюкяна, когато изведнъж го видя.
На равнището на очите му се мъдреше огромен надпис. Георги беше сигурен, че е нов — вчера го нямаше. Запита се как не го е видял, още като влезе — беше точно пред него. Буквите бяха големи поне десет сантиметра едната. Посланието гласеше:
ВСИЧКИ ПЕДАЛИ В ГАЗОВИ КАМЕРИ!
„Доста радикално“ — помисли си Георги. Буквите бяха написани с червен маркер…
Момент.
Заглавието на разказа на Илиан също бе написано с червен маркер. Дали… Не. Едва ли такова стреснато и учтиво момче ще пише подобни неща из тоалетните. Пък и дори да го беше написал, какво от това? Все пак, всеки си има собствено мнение за нещата от живота.
Георги се върна в кабинета, седна и започна да проверява разказа. Той беше под всякаква критика — банална история за вампир, върлуващ нощем по софийските улици. На места Илиан беше пропускал препинателни знаци, минаваше от минало в сегашно време изведнъж, без никакъв преход, бъркаше пълен и непълен член. Като че ли предишният разказ и този тук бяха писани от двама различни автори. За капак разказът завършваше с това, че вампирът започва да набира армия от себеподобни с желанието да завладее града. Пълна отврат, помисли си издателят и презрително бутна листовете пред себе си. Вместо да се появи някакъв добър герой, който да убие вампира, както си му е редът, досадният младеж беше обрисувал кръвопиеца едва ли не като положителен персонаж и завършваше историята с отворен край — кой знае какво още предстои да нацапа по белите листове. Застаряващият издател погледна часовника на стената — наближаваше пет следобед. С въздишка Георги си събра нещата надве-натри, грабна якето и излезе, заключвайки вратата след себе си. На бюрото остана само разказа на Илиан Ковачев.
През отворения прозорец подухна вятър и разпиля листовете из стаята, сякаш им се присмиваше, задето са изписани с недостойни слова. Недостойни за издателя, недостойни и за хората, които може би никога нямаше да ги прочетат.
Следващият ден беше четвъртък. Издателят Георги Стоименов стоеше зад бюрото си и очакваше младия Илиан. Беше сигурен, че ще дойде. Така и стана — начинаещият писател се появи точно в десет, точен като часовник и мрачен като буреносен облак.
— Добър ден — каза младежът и попита направо: — Проверихте ли разказа?
Георги скръсти ръце и изгледа неодобрително събеседника си.
— Да, проверих го. И трябва да ви кажа, че той никак не ми хареса. Допускали сте елементарни неточности, и не само. Не подхожда на един млад човек, който иска да стане писател, да прави правописни грешки. Предишният ви разказ — издателят отвори чекмеджето, извади „Ужас в тихите води“ и го тръсна на бюрото — не беше нищо особено, но поне в това отношение беше издържан. А този, който ми донесохте вчера, за нищо не става.