— Нищо особено… За нищо не става — повтаряше механично като робот Илиан Ковачев, гледайки ту „Ужас в тихите води“, ту „Софийски вампир“.
— Грешките са толкова много, че ви съветвам да изхвърлите този разказ и да напишете нов.
— Да го изхвърля? — ококори се студентът.
— Знам, че ще ви е трудно, и аз съм прописвал това-онова на младини — усмихна се Георги. — Помня как треперех над всяко изписано изречение, сигурно и вие сте така. Вероятно всички прохождащи писатели са така. Но не забравяйте, че това е една временна страст, която постепенно ще отмине. Подобно на леко заболяване.
Илиан не отговори, а само гледаше с немигащи очи човека пред себе си. Издателят реши да не се занимава повече и каза:
— Девет.
— Пак ли? — изръмжа младежът.
— Пак, пак. Никой не работи без пари, млади човече.
— Нямам никакви пари. Утре ще си ходя на Ихтиман и ще ви донеса парите в понеделник.
Редакторът се облегна назад и нервно започна да потропва с нокти по дървения плот.
— Ох, какво да ви правя? — просъска раздразнено през зъби Стоименов. — Сякаш не знаете, че се заплаща. И аз искам да ям! Писна ми от вас, от всички младоци с жълто по устата, дето написват два-три разказа и вече се мислят за най-великите писатели, раждани някога. Хванах се да направя тази издателска къща не толкова от желание да забогатея, колкото, че искам да помогна на западащото писателство в България. И какво получавам? Едно благодаря не ми е казал някой. Да не мислите, че аз не искам българските писатели да пробият в чужбина, да живеят нормално и да не се налага да работят каквото им падне, за да свързват двата края? Помня какво беше преди десети, знам какво е и сега. Ама поне малко уважение имайте де! Все пак правя нещо да подпомогна родните писатели и поети — не много, но толкова ми е по силите.
Студентът мълчеше, забил поглед в краката си. Георги продължи:
— Аз знам, че ще ми платите, виждате ми се честно момче, но не е в това въпросът. Проблемът е в уважението, което хората трябва да имат един към друг. И понеже ви уважавам, ще ви кажа честно: този разказ е боклук. Първия може и да го публикувам, ако направя сборник. Но „Софийски вампир“ е добър единствено за коша. Надявам се да оцените по достойнство откровеността ми и за в бъдеще да проявявате по-голямо уважение — не само към мен, а и към хората изобщо.
Издателят свали очилата от носа си и ги хвърли на бюрото. Наистина беше много изнервен. При падането си очилата закачиха един молив, който се затъркаля напред по дървения плот. Двамата мъже в стаята проследиха краткия път на молива, който накрая падна право в подложената отдолу длан на Илиан. Георги Стоименов протегна напред дясната си ръка в недвусмислен жест, искайки си го обратно.
Илиан стискаше молива в левия си юмрук. Внезапно кроткото лице на студента се превърна в маска на яростта и той замахна. Ръката му профуча над бюрото като хищен звяр и молива се заби в дясното око на издателя. Георги нададе кански вик от болка и изненада. Ръцете му се стрелнаха към лицето, мъчейки се да извадят молива. Студентът замахна с левия си крак и ритна издателя в главата. Последният се строполи на земята, като накрая успя да извади дървената пръчица. От дупката, където допреди малко се намираше окото му, пръскаше обилно кръв. Младежът грабна пишещата машина от бюрото, издигна я високо над себе си и я стовари с гръмовен звън по главата на жертвата. Ръмжейки като животно, Илиан започна да скача с десния си крак върху главата на издателя, без да обръща внимание на стоновете му и жалките опити да се предпази.
Дишайки тежко, младежът спря да скача. Главата на неподвижния мъж в краката му представляваше пихтиеста маса от кръв, кости, кожа и коса. Изведнъж вратата се отвори и на нея се показа миловидното лице на изрусена около трийсет и пет годишна жена.
— Господин Стоименов, какво ста…
Устата на жената замръзна, щом съзря страшната гледка в кабинета. В гърлото ѝ се надигна писък, но студентът не изчака да го чуе. Вместо това я сграбчи за гърлото, придърпа я с едно движение вътре и затвори вратата. Грабна ножа за писма от бюрото и започна да удря в гърдите, в корема, в лицето…
Илиан Ковачев излезе навън пред сградата и примижа срещу яркото слънце. Беше свалил коженото яке и го носеше с лявата си ръка преметнато на гърба така, че да не личат кървавите петна. В дясната си ръка младежът стискаше своите два разказа, също опръскани с кръв. Той се усмихна снизходително и тръгна надолу по улицата с бавна походка, без да бърза за никъде. Какво като не го бяха одобрили, какво като нямаше да публикуват разказите му? В София издателства под път и над път, все ще се намери някой, който да издава български автори. Има толкова издатели, които щяха да го приемат в офисите си. Щяха да се усмихнат, да се здрависат и да бъдат любезни и учтиви с него.