Защото хората трябва да се уважават един друг.
Страх от страха
На племенника ми Мирослав, който ми разказа страшните истории.
Летният лагер е събитие, за което мечтае всяко дете. И тази година директорката на N-ската гимназия реши да организира нещо подобно в стария санаториум, който се намираше на десетина километра извън града. Нека децата видят и те малко природа, чист въздух и прочее. Събраха се около четирийсет хлапета, всичките от IV до VI клас и заминаха с един раздрънкан „Чавдар“ към санаториума в петъчния следобед. Лагерът се водеше от четирима учители, които следяха за дисциплината — учителката по химия, сухата математичка, пълничката биоложка и учителят по физкултура. Шофьорът излезе от града, подмина двата завода и запустелия стадион, зави наляво и шофира близо километър по прашния път, докато стигне до санаториума. С крясъци и викове всичките деца се изсипаха от автобуса. Шофьорът каза на учителката по математика:
— Е, аз потеглям обратно. Ще дойда да ви взема в неделя в три следобед.
— Добре — въздъхна математичката и намести очилата си.
Учителите слязоха и автобусът се отправи обратно към Свищов. Тягостна тишина се бе възцарила внезапно сред скупченото множество — нещо, необичайно за толкова много деца. Причината беше сградата — мрачна и зловеща, извисяваща шестетажна снага пред тях. На много места мазилката ѝ бе изпопадала, тук-там имаше счупени прозорци, а фонтанчето пред главния вход бе затлачено. Отляво се намираха тенискортът и баскетболното игрище. Настилката им беше напукана и в пукнатините бяха избуяли големи туфи трева. Единствената следа от спорадично човешко присъствие бе тази на „клиентите“ на пунктовете за вторични суровини — телените огради, железните пръти и бетонните колове липсваха. Крадците бяха отрязали даже и кошовете за баскетбол.
Учителите влязоха първи — естествено, беше отключено. Започнаха бързо да настаняват по прашните стаи потиснатите от атмосферата деца. За щастие, повечето си носеха предвидливо фенерчета — оказа се, че в сградата няма ток. Препоръчаха да не затварят вратите — бравите или липсваха, или бяха повредени и някои деца можеха да се окажат заключени. Беше началото на юни и студът не бе нещо, от което някой се притесняваше. Децата извадиха храната, която си бяха взели, хапнаха и настроението им се възвърна. Поиграха кротко, разходиха се навън и накрая се прибраха обратно по стаите, защото бе започнало да се стъмва, а санаториумът беше построен направо в гората.
Не след дълго учителите заспаха, изморени от пътуването — сухата математичка и възпълната учителка по биология в леглата си, а физкултурникът и химичката на дивана във фоайето, прегърнати като гимназисти. Сънят обаче бягаше от очите на пълните с енергия деца. Те тихо слушаха музика от джиесемите си, играеха на карти, пушеха скришом. Чак към полунощ повечето заспаха — кои по изтърбушени фотьойли, кои в продънени кревати.
Само на четвъртия етаж, в стая 407 се намираше една компания, която и не помисляше да си ляга. Вътре се намираха десетина деца, макар че учителите забраниха да се събират повече от четирима в една стая. Единствената светлина вътре идваше от няколко запалени свещи — също строго забранено поради опасността от пожар.
След като всичко им омръзна — ядене, карти, музика, игра на „пържолки“ и „бутилка“, някой предложи:
— Хайде да си разказваме страшни истории. Искате ли?
— Хайде! — въодушеви се един висок и русоляв шестокласник от Белене. — Аз ще разкажа първи.
— Добре, разказвай — подканиха го две-три деца.
— Окей, започвам. Значи, разправям ви истина и сегашно реално събитие, а не някаква брадата приказка. Има един дядо в Белене, турчин. Всички казват, че се е побъркал, ама странят от него и бягат. Даже комшиите му се изнесоха.
— Защо? — попита недоумяващо едно момиче от Свищов.
— Защото преди години жена му починала… А сега, доста често, можеш да го видиш тоя дядо, дори и посред бял ден, да седи на пейката пред къщата си, да си пуши кротко и от време на време да си приказва сам. Ама ако минеш нощем край къщата му, ще видиш, че не си говори сам, а говори на една сянка…
— Абе да! — усъмни се шестокласник от Никопол с наболи мустачки. — Не може да бъде.