Въпреки че не харесваше строгите си баба и дядо, които вечно му забраняваха това и онова и сервираха на масата месо само веднъж в седмицата, Стилиян обичаше да идва на село. Тук, за разлика от града, той имаше приятели — Пантата и брат му Крум, Тодор Кучето, Афет Циглето и Гергана. Трите месеца лято на село бяха най-щастливото време от годината. Заедно с приятелите си лудуваха и правеха всякакви пакости — през деня играеха на мач или фунийки, а вечерта на криеница. Понякога крадяха дини и пъпеши, друг път скришом вземаха цигари от вкъщи и се учеха да пушат, скрити в двора на запустялото училище, а пред тях гореше огън. Често се случваше Стилиян да се прибира вкъщи чак след полунощ. Тогава леко и безшумно прескачаше оградата, за да се прибере — дядо му заключваше портата още в девет, а ако го събудеше с викове или хлопане, щеше да яде бой. Използвайки клон от растящата под оградата зарзала за опора, Стилиян прескачаше внимателно, за да не се нарани на бодливата тел. Следваше тихо претичване по двора до навеса, където хлапето криеше стол, с чиято помощ се прибираше в стаята си през предварително открехнатия прозорец.
На десет години Стилиян се сдоби с белег на дясната ръка във формата и големината на монета от пет стотинки, който носеше и до ден-днешен между палеца и показалеца. Това се случи, докато с останалите от компанията горяха парчета найлон, вързан на пръчки, и се взираха хипнотизирани в огнените капки, валящи като метеоритен дъжд. Пантата сам не разбра как една тлъста капка падна право на китката на Стилиян.
— Аааааууу! — изрева хлапето и заразтръсква ръка.
Изкълченият опит за извинение „Ам’ ти що не се пазиш“ само озлоби още повече Стилиян и той се нахвърли с юмруци на най-добрия си приятел. Едвам ги разтърваха. С мръсни каруцарски псувни раненото хлапе се прибра вкъщи, оставяйки тайфата да тъне в срам и недоумение. Баба му не го наложи с коравата си ръка както друг път, а мълчаливо му почисти раната и я намаза с лосион против изгаряне.
— Някой ден ще си направиш и аз не знам какво — неопределено измърмори тя.
След този случай малкият Стилиян не си проговори с никой от приятелите, освен с Тодор Кучето. Двамата продължиха да се виждат тайно от другите, докато след две седмици не се скараха за една количка „Matchbox“, която уж Кучето беше откраднал от Стилиян. Разделиха се зачервени и с разкървавени носове. На следващия ден Стилиян намери въпросната количка под леглото си, но предпочете да остане горд и надут, вместо да се извини. И така остана без приятели. До края на живота си.
Неслучайно гордостта е най-страшният от седемте смъртни гряха. С течение на годините Стилиян наблюдаваше скришом през дупки и огради своите бивши приятели, които се веселяха, без да ги е грижа за него. Със сълзи на очи той стана свидетел как те пораснаха, намериха си приятелки, ожениха се, родиха им се деца… Пък той живееше живота на нещастен клоун — такъв, който денем буди присмех сред хората, а нощем горко плаче, скрит под завивките. След трагичната смърт на родителите си, породена от авария в цеха за целулоза, Стилиян напълно се затвори в себе си и се изолира от света. Завърши средното си образование, изкара казармата и постъпи на работа в „Свилоза“ — същото предприятие, в което загинаха майка му и баща му. Не общуваше с никого, а и не искаше. Единственото нещо, което желаеше, е да бъде оставен на мира от всички.
Стилиян обичаше да си организира тематични вечери със своите любими филми. Например „писъчна“ вечер, когато гледаше трите части на „Писък“, „сканираща“ вечер за трите серии на „Скенери“, „Злите мъртви“ — трите филма, вечер на „Пророчеството“ — трите филма… Горещите августовски нощи не предразполагаха към добро усещане за страх — според Стилиян за това далеч по-подходящи бяха януарските, когато всичко навън е сковано в лед и скреж, а студеният вятър пее своята зловеща песен по улиците и хвърля ситен сняг в очите на закъснелите минувачи.
На 19 август кипаджията реши да си направи демонична вечер. Това бяха филмите „Екзорсистът“, „Рицарят демон“ и „Дяволски дъжд“. Харесаха му изключително много, а последният просто го накара да тръпне, онемял от страх. Малко известен хорър, в който блестеше брилянтната игра на Антон Шандор Ла Вей в ролята на Върховния Жрец. Черният Папа, основател на Църквата на Сатаната и автор на Сатанинската Библия беше човек, имащ дарбата почти да хипнотизира зрителя с присъствието си — обръсната глава, черно катинарче и пронизващи сини очи, които сякаш дълбаят очните ти ями и проникват в душата, узнавайки и най-съкровените тайни. Стилиян се замисли — всъщност Сашо, собственикът на „Червено и черно“, много приличаше на Ла Вей. Възможно ли е да е той? Глупости! Ла Вей е мъртъв от години, а и едва ли приживе е говорил български…