Сребрин не отвърна, а бавно започна да описва полукръг около врага си. Ангел също започна да дебне и да обикаля на обратно, стремейки се масата да остане помежду им.
— Знаеш ли, човешкото месо е много вкусно — ухили се шуменския людоед. — Някои непосветени твърдят, чули-недочули, че имало вкус на пиле. Не е вярно. По-скоро напомня свинското.
— И какво ви накара да ядете хора? При това млади, интелигентни студенти, изявяващи се като писатели — цветът на нацията? — попита с нотка на безсилие Сребрин.
Ангел вдигна рамене и взе една вилица от масата.
— Знам ли? Преди две-три години стартира първия конкурс, беше само за поезия. Спечели го един талантлив мой познат — Теодор Теофанов. Събрахме се тук, хапнахме, пийнахме, по едно време какво стана — спречка се с Илиян и Огнян. Сбиха се и те, без да искат го убиха. Уплашихме се — ами сега? Всичко отиваше по дяволите — и образование, и бъдеще… Внезапно аз предложих да го изядем — не знам как ми хрумна. Всички ме изгледаха, все едно бях побъркан…
— Ти СИ побъркан — прекъсна го Сребрин и отмести един стол от пътя си.
Ангел продължи унесено, все едно не беше чул.
— Но после проумяха плана ми. Опекохме поетчето и го излапахме. Костите натрошихме с чук и ги изхвърлихме в тоалетната, а дрехите изгорихме. Идваха ченгета, оглеждаха, разпитваха — естествено, нищо.
Канибалът взе още една вилица и гневно я размаха:
— А сега? Я виж какво направи! Как очакваш да се справя сам с толкова много месо? Че и твоя едър труп накрая! Не ми се ходи в затвора бе, ей, келеш, не разбираш ли! Не ми се влиза на топло!
— Спокойно, ще отидеш на едно друго място. Където е много, много студено — тихо отвърна Сребрин.
Ангел изкрещя, стъпи на един стол, после на масата и връхлетя върху противника си с насочени към лицето му вилици, сякаш граблива птица атакуваше жертвата си. Сребрин отскочи назад и вихрено се завъртя, хвърляйки шепа сол в очите на Ангел с лявата си ръка. Дясната му описа къса дъга и острието в нея достигна шията на людоеда.
Шуменлията се изтърси на паркета и захъхри като заклано прасе. Измежду пръстите му, с които безуспешно притискаше гърлото си, бликаше кръв на резки тласъци. Сребрин го изгледа отвисоко, стискайки ножа си. Същият нож, който толкова му бе харесал, че преди години излъга старшината в Асеновград, че го е загубил, заради което плати четирийсет лева глоба и лежа три дни в ареста точно преди уволнението. Свищовлията замахна повторно с него и го заби до дръжката в гърдите на човекоядеца. Ангел пририта и издъхна.
Вратата, която водеше от залата към кухнята, рязко се отвори. Оттам се показа синът на домакините, който налетя на Сребрин с вдигната брадва. Младият автор едва успя да отскочи назад. Въпреки това върхът на секирата го драсна по рамото и разсече жака и кожата. Сребрин стисна зъби, плонжира напред и успя да намушка противника в слънчевия сплит. Той изплака от силната болка, срина се на земята и тялото му започна да се тресе от гърчове.
Писателят не бе успял да извади ножа, когато на кухненския праг се показа бащата с двуцевка в ръце. До него като плъх в трици се пулеше жена му. Той стреля по Сребрин и сачмите изкопаха дупка в стената до него. Младежът залегна. Вторият изстрел пръсна вазата в средата на масата. Бащата започна трескаво да вади празните гилзи, но беше твърде бавен. С рев Сребрин му се нахвърли, събори го вътре в кухнята, грабна един сатър и започна да сече като обезумял него и майката…
След малко външната врата на хижата се отвори с трясък и момчето се срина на земята. Паднал на колене, той заплака с глас в среднощния мрак. Плака така, както не бе плакал от шести клас, когато падна от черешата на село и си счупи ръката на две места. Сълзите се лееха като из ведро по лицето му, окървавените ръце безсилно загребваха шепи пръст. Гътна се на една страна, а снагата му се разтърсваше от хлипове.
Но всичко си има край — дори и сълзите. След като премина душевната болка, дойде ред на физическата. Мускулите му трепереха от шока и претоварването, а раненото рамо смъдеше. Сребрин си пое дълбоко въздух няколко пъти, успокои се и влезе обратно в хижата. Беше се оставил на първичните инстинкти, които сега се налагаше да отстъпят пред силата на здравия разум.
Той се съблече гол до кръста и дълго ми раната на чешмата. След това изми грижливо ръцете и лицето си от кръвта. Намери един пешкир, който му се видя достатъчно чист, и го разпра по дължината на две. Превърза раненото място и прибра надве-натри скъсаното на жака, да не личи. После се облече и затършува из хижата. Накрая намери каквото му трябваше — парче гумен маркуч, кофа и няколко празни бирени туби. Излезе, отиде и клекна до червения бус. Наоколо вече се развиделяваше и мракът губеше от силата си — трябваше да побърза. Отвинти капачката на резервоара, напъха маркуча вътре и засмука. Изплю глътка нафта и започна да пълни тубите. Когато напълни и четирите, продължи да долива в кофата.