Пророкът вървеше все напред и напред, следван от армия маршируващи легиони, а дъжд от мълнии чертаеше пътя им. Той щеше да изпълни безрезервно повелята на своя Крал, своя единствен повелител, щеше да преобърне времето и космоса, ако трябва. Защото Кралят мразеше слабите и заравяше безполезните, знамения предвестяваха появата му и злато очакваше верните нему. Всички призовани крачеха с гордо вдигнати глави, заложили живота си с мечове в ръка.
Защото там, някъде далеч напред, отвъд Портата, ги чакаше триумфът…
Любов моя, ангел мой
Ето те, любов моя. Виж се колко си хубава. Така прекрасни са косите ти, дълги като река от ковано злато, гъсти като непроходим лес. Тичаш пред мен и закачливо се смееш — ах, колко обичаш да го правиш ти… Знаеш, че от това кръвта ми се разбушува подобно на стадо диви коне в прерията. Знаеш, че ще те последвам и накрай света. И аз те следвам, прескачам храсти, отмествам клони, за да съм по-близо до теб — а ти сякаш нарочно се отдалечаваш все повече и повече. Следвам те, а очите ти искрят подобно на звезди в горския мрак, приковали погледа ми неотклонно. Смехът ти отеква наоколо, блъска се в дърветата и се разлива в ушите ми като омайно биле, а аз вървя и вървя… Ще те достигна.
Колко си красива, ангел мой. За момент се обръщаш, усмивката ти ме заслепява. Продължавам да бързам към тебе, подобно на стар мечок, а ти се носиш по пътеката, ефирна като самодива. Внезапно спираш и ме изчакваш да се възправя до тебе, запъхтян. Кръвта нахлува в главата ми, щом вдъхвам аромата на близостта ти. Гърдите ти се люшват неволно към мен, едри и сочни като есенни плодове, тънката риза едвам удържа могъщия им напор. Вдигам поглед нагоре, към снежнобялата ти шия, изящна като на лебед. Нежни ръце обхващат главата ми, а аз приковавам поглед в очите ти — падам, потъвам, губя въздух, не искам да ме спасяват, искам да се удавя в тях…
После рубинените ти устни се разтварят и звънчетата на смеха отекват отново в простора. Изплъзваш се от дланите ми като лятна мъгла. За миг петата ти се бялва и пак си далеч от мен — полуреална, като мираж. Изръмжавам и се хвърлям отново подир тебе, а мракът страхливо се отдръпва от първичния ми порив. Няма сила на света, която да ми попречи да съм с теб. Не можеш вечно да ми бягаш. Накрая ще те достигна, ще те обладая и двамата заедно ще пируваме, освободили души и тела чрез страстта си…
Ето те, обич моя. Погледни се колко си красив. Огнените ти очи ме изпепеляват — колко жени изгоряха в пламъка им и молеха за още? Мускулите ти се свиват и разпускат, така могъщ и силен си до мен. Искам да полегна на гърдите ти и тихо да се кротна — там се чувствам най-защитена. Да ме прегърнеш с ръцете си, така големи и горещи, и да ме топлиш през мразовитите нощи. Щом чувам ударите на сърцето ти — аз съм спокойна.
Така си прекрасен, живот мой. За момент трепвам колебливо, когато суха съчка изпуква под стъпалото ти. Ти си хищник, див звяр, дошъл при мен от древните времена. Опасен си, страх ме е от теб. И същевременно ме привличаш — както нощната пеперуда бива привлечена от пламъка на свещта с риск да изгори крилете си. Искам те, желая те. Завинаги.
Откривам рамото си и то лъсва в мрака на нощта като месечника. Ти тежко въздъхваш, а аз се засмивам. Не, ще те помъча още, доставя ми такова удоволствие. Бавно разкопчавам най-горното копче на ризата. После още едно. И още едно. Вече се задъхваш, самецо. Добре, ще се смиля над теб.
Дрехата ми се изхлузва и оставам пред теб гола и чиста, непокварена, ала изтъкана от страст. Ти разкъсваш панталоните си и мога да видя как яростно си се надигнал за мене, твърд като стомана. Обръщам ти гръб и със смях се затичвам през гората. Ела, ела при мен, настигни ме…
Тя внезапно се спъна и се търколи в сухата трева с пареща болка в стъпалото. Изохка, а над нея се надвеси едва различимата фигура, която ѝ бе подложила крак.
— Я, какво имаме тук — изръмжа злобният нападател. — Някаква гола путка…
Той вдигна глава и се провикна нейде зад главата ѝ:
— МОМЧЕТА! ТУК ИМАМЕ ПУТКА!
От мрака изплуваха още два силуета, награбиха я и въпреки отчаяната ѝ съпротива я помъкнаха нанякъде. След малко спряха и я хвърлиха обратно на земята. Единият изчезна, чуха се две щраквания и заслепяваща светлина заля всичко наоколо.
Едва сега момичето осъзна, че се намира на неголяма полянка, заградена с дървета и гъсти храсти. От лявата ѝ страна като бездушни зверове стояха два автомобила, чиито фарове осветяваха околността. На светлината им тя различи бандитите и едва сподави стона си — беше ги познала.