— Не шавай, да не ти разбия устата на бърза ръка. То отначало само ще те боли, после става хубаво…
Долетяло от храстите камъче чукна Бармана по тила и го накара да скочи като пружина.
— Кой е там, бе?
Не последва отговор. Насилвачът продължи:
— Ооо, нека позная. Ти си тъпкачът на тая курва, нали? Ама те е страх, щото си сам, а ние сме трима! Ела де, пич, не се стеснявай. Ще я наеба пред очите ти, пък после и тебе ще еба с тоз големия хуй!
Бармана си повдигна тениската и започна да се пляска с члена по корема. От мрака долетя втори камък, по-голям и ръбат и го перна право в челото. Булут се пипна невярващо по главата — пръстите му лепнеха от кръв.
— МАМИЦАТА ТИ ШЕ ЕБА! — изрева с пяна на устата той, прибра си члена и се затича към храстите.
— Барман, чакай! — викна му Макса, ала нямаше кой да го чуе.
Булут потъна в мрака, сипейки псувни и чупейки клони. Изведнъж отекна по-отчетлив пукот.
Храстите шумоляха. Някой вътре мърдаше.
Шаваше.
От мрака долетя нещо и тупна в краката на Карло. Той го погледна и изтръпна — беше откъснатият пенис на Бармана. Макса посегна към кръста си и извади газовия пистолет, пригоден да стреля с бойни патрони.
— Кой си ти? — попита той, докато с бавни, дебнещи стъпки потъваше в тъмното. — Ела де, покажи се, нищо няма да ти направя…
Мълчание.
Карло стигна до храстите и започна да рови из тях с пистолета, изправен на пръсти.
Грешка.
Изотдолу се мярна крайник, сграбчи го за глезена и грубо дръпна вътре. Макса извика от уплаха падайки и стреля няколко пъти напосоки. После се чуха звуци, сякаш месар сече със сатъра си.
И тишината отново се възцари.
Серхат трепереше, останал сам в мрака с окованата. Пакетчето семки падна от ръцете му, но той не забеляза. Какво ставаше тук? Явно нещо нередно. Не беше силен като двамата си приятели, още по-малко пък храбър. Май, май трябваше да се пръждоса оттука, най-добре щеше да направи. С някоя от колите? Да, ама те бяха на Макса и Бармана, ключовете им си бяха в тях и Черния за нищо на света не би отишъл в храсталаците. Значи, пеша…
Изведнъж голото пиче започна да се кикоти. Хилеше се като някоя побъркана вещица, мамка ѝ. Серхат я погледна и изтръпна — право в него се взираше, проклетницата.
— Той идва за мен — каза тя. — Принадлежа само на него. Тялом и духом. А вие сте глупаци…
— Млъквай, мършо! — викна ѝ Черния.
В отговор мацето изсъска и започна да се криви. Изпъваше гръб на дъга и се мяташе като русалка. Серхат не бе виждал досега човек да прави такива движения.
Те сякаш не бяха човешки.
Тръпки преминаха по тялото ѝ и то бързо започна да се покрива с червеникава козина. Мъжът се ококори — възможно ли бе това? Тая мацка се окосмяваше! И крайниците ѝ сякаш ставаха по-мускулести, по-яки! Челюстите ѝ взеха да пукат, да се удължават, а въжетата се късаха…
Някой разтвори храстите и бавно започна да пристъпя към светлината. Краката на Серхат омекнаха като олово — ето кой бе утрепал приятелите му, нямаше и капка съмнение. Човекът-вълк бе огромен, към два метра и половина, а с тези мускули сигурно можеше да преобърне и автобус. Сивосинкавата му козина блестеше като сребърна, а тези огромни зъби… а ноктите…
Звярът застана пред Черния и мъжът си даде сметка, че яко е загазил тоя път. Междувременно трансформацията на вълчицата бе завършила и тя се възправи до самеца си — по-ниска и слаба, червена като лисица. Нямаше отърване. Но дали…
Серхат се обърна и търти да бяга. Какво друго му оставаше?
Краката му обаче бяха прекалено къси. Не че имаше значение.
Вълчицата се хвърли и го докопа за глезена. Черния се пльосна по лице, разбивайки скулата си в някакъв камък.
— Къде? — изръмжа тя.
После върколаците му се нахвърлиха и човекът започна така да пищи, че сигурно го чуха и на оня свят.
Вълците пируваха с телата на жертвите си, опиянени от мощта и от мириса на топла кръв. Нахранени с ароматното месо, те се възбудиха и започнаха да се съвкупяват сред човешките останки. Страстта освободи телата и душите им и те свършиха едновременно. Оргазмът ги взриви и вълците вдигнаха окървавени муцуни към пълната луна, отправяйки зов, с който затвърждаваха любовта си един към друг.
Защото любовта е по-силна от всичко.
Човекът, който обичаше Стивън Кинг
На всички, които обичат Стивън Кинг и специално на моя приятел и колега Адриан Лазаровски, който пръв прочете този разказ.
Разказът е носител на голямата награда в Националния литературен конкурс на Софийски университет и Фондация „Св. Климент Охридски“ за 2010 г.
Борис се прозя и протегна мързеливо на стола, изпъвайки гръбнака си като котарак на припек. Вече минаваше шест и половина и работния ден бе към края си. Здрачът бавно, но сигурно се спускаше над площад „Славейков“ и хората бързаха да се приберат по домовете си. „Графа“ приличаше на кошер с пчели, чието координирано и забързано движение от време на време биваше нарушено от звучното дрънчене на трамваите. Борис извади от чантичката на кръста си солидна пачка банкноти и започна да ги брои. Сто, двеста, двеста и петдесет, двеста и деветдесет, триста и трийсет, триста и осемдесет, о, да — четиристотин двайсет и шест лева и някакви стотинки. Махаме десет процента, значи Борко днес се бе облажил с четирийсет и три лева. Добре, добре, денят определено беше ползотворен. Продавачът се огледа към околните сергии — колегите вече прибираха стоката си с бързи, отработени движения. М-дааа, определено беше време. Измъкна изпод масите празните кашони, в които някога бяха пренасяни банани от Еквадор, и започна сръчно да реди книгите вътре.