Обърнат с гръб, Борис не забеляза, че от другата страна на площада го наблюдава странен персонаж. Мъж, прехвърлил петдесетте, висок метър деветдесет и нещо, облечен в кафяво палто, протрити дънки и раздърпана червена жилетка. На главата му се мъдреше стар каскет, а в лявата си ръка стискаше найлонова чантичка с няколко книги. Той пресече „Графа“ бързо, без да се оглежда, и се изтъпани пред единствената сергия, на която все още имаше книги — сергията на Борко. Погледът на непознатия се запързаля безцелно по трилърите на „Бард“, книгите на Паулу Коелю, Орхан Памук, Удхаус, любовните романи… и изведнъж се закова в края на масата. Очите на непознатия се разшириха, а ноздрите му се разтвориха широко и той нервно преглътна. Протегна ръка с пръсти, криви като орлови нокти, и сграбчи книгата, привлякла вниманието му. Новият роман на Стивън Кинг — „Огън“.
Чак сега Борис забеляза късния посетител.
— Вече приключвам, но мога да ви я продам. Това е най-новото на Стивън Кинг, много е добро, само дванайсет и петдесет струва. Ще я вземете ли?
Високият мъж оглеждаше щателно книгата от всички страни, въртейки я в ръката си, и сякаш не чуваше думите, отправени към него.
— Е, какво ще кажете — попита продавачът и в гласа му се прокрадна нервна нотка.
Непознатият вдигна глава и чак сега забеляза дребния мъж пред себе си.
— Ще я взема — оповести уверено той.
— Добре — сви примирително рамене Борко и се обърна, пресягайки се към една ниша. — Найлонка ще искате ли…
Изведнъж мъжът хвърли романа в чантата при останалите книги, стисна я под мишница и хукна да бяга нагоре към „Гарибалди“, придържайки си каскета.
— Хей, спри! — изрева Борис и се завтече след него. — Педераст долен!
Скоро обаче продавачът си даде сметка, че тоя маркуч дето му сви книгата под носа можеше да се мери с олимпийците — подобните му на пергели крака направо гълтаха разстоянията. Отчаян, Борис вече намаляваше, когато в полезрението му попадна някакво откъртено паве. Обзет от сляпа ярост, той го сграбчи и го запрати с рев към крадеца. Камъкът злобно изсвистя по ниска парабола и като по чудо застигна високия. Прасна го в лявото рамо и за две-три секунди наруши баланса му — той залитна и изохка. Хвана се за удареното място, при което шапката падна от главата му, но продължи напред и се изгуби в навалицата.
Борис се приближи и вдигна каскета от трамвайната линия. Беше толкова мръсен, та чак го бе гнус да го държи.
— Я, с какво се сдобих внезапно срещу дванайсет и петдесет — миризлив каскет, който и пет пари не струва — кисело изрече книгопродавецът и запрати дрипата в близкото кошче за боклук. После забърза назад, за да не се възползват разни други като тоя от отсъствието му и да му оберат книгите.
А самотното паве остана да стърчи между трамвайните релси, сякаш накокошинено от гордост, че не бе отишло нахалост.
Крадецът на книги отключи припряно, влезе в бърлогата си и постоя няколко минути опрял гръб на вратата, дишайки тежко. Сгърчи лице в болезнена гримаса и заразтрива натъртеното си рамо. Сърцето му яростно блъскаше в гърдите, сякаш искаше да разбие ребрата и да излезе на свобода. Мъжът въздъхна, хвърли чантичката с книгите на кревата и свали палтото си.
Стефан Кралев живееше сам-самичък в неголямо таванче на ул. „Пиротска“. Беше израснал в същата тази сграда, в двустайния апартамент три етажа по-надолу от сегашното си обиталище. Родителите му бяха бедни, обикновени хорица, сдобили се доста късно със своето единствено дете, и затова даваха мило и драго за него. Така той порасна изнежен и мързелив, неспособен да се впише в социалната система и трудно годен, за каквато и да е работа. За своя близо двайсетгодишен трудов стаж бе сменил над трийсет различни длъжности — чистач, вестникопродавец, мияч на чинии, хамалин, оператор на поточна линия, охрана, продавач на плодове и зеленчуци, пощальон, озеленител, раздавач на листовки, общ работник и какво ли още не. Той се захващаше, с каквото му попадне не от желание за работа, реализация в живота, скука или пък ламтеж за пари. Правеше го, само и само да не слуша постоянните натяквания на възрастните си родители, че по цял ден само седи вкъщи, чете и нищо не прави. Така той подхващаше каквото му попадне и рядко изкарваше повече от пет-шест месеца на едно и също място — или работодателят му не можеше да го изтърпи, или Стефан не изтрайваше и се махаше. Израснал и обособен като силно интровертна личност, той рязко се дистанцираше от околния свят, за да потъне колкото се може по-бързо в своя собствен. Не обръщаше никакво внимание на колегите си — нито на техните малки служебни интриги и клюки, нито на опитите им да му помогнат някак си да се впише в колектива. Скоро те разбираха, че този висок мълчалив човек, който дори не им казваше едно здрасти и чао, е невъзможно да се впише, където и да е и рязко контрастира с околните, подобно на муха, попаднала в съд с кисело мляко. Затова вдигаха ръце и го оставяха на произвола на съдбата, чиято проява не закъсняваше — Стефан рано или късно правеше някоя сериозна издънка, или серия от такива, и напускаше безславно поредното работно място, а колегите му облекчено си поемаха дъх.