Събитието, който дойде рязко и разхвърля мирния му и подреден свят, бе смъртта на родителите му. Едвин Кралев внезапно получи инфаркт и една нощ тихо угасна в леглото си. Жена му Теодора не успя да преживее смъртта на обичния си съпруг, бил до нея през целия ѝ живот, помагал ѝ да отгледат заедно проблемния им син и да преодолее толкова много перипетии. Майката на Стефан напусна този свят, преди да са изтекли четирийсет дни от кончината на баща му, застигната от мозъчен кръвоизлив. Спокойният и уютен дом в рамките на има-няма месец се напълни на два пъти с куп хора, повечето от които възрастни жени. Разни стринки, лели, тетки, братовчедки, съседки, облечени в черно, подсмърчащи, хлипащи и циврещи. Те неизменно идваха при него, изказваха му съболезнованията си, споменаваха добродетелите на Теодора и Едвин (сякаш Стефан не ги знаеше) и често разказваха някоя недотам благопристойна случка с тяхно участие преди той да бъде роден (сякаш това бе подходящото време и място за такива приказки). Разстроен и объркан, Стефан изкара двете близки погребения, балансирайки на ръба между здравомислещата реалност и лудостта на съновиденията. Почти всяка вечер той заспиваше трудно, опитвайки се да се абстрахира от жалостивите хлипове на майка си в другата стая, и сънуваше един и същи сън. В съня си той бе стъпил на тесен скален перваз, опрял гръб о студения камък, отчаяно опитващ се да се скрие под снопче хилави корени, прилични на паешки крака. Те не успяваха да го предпазят от яростния дъжд, който шибаше до болка треперещата му снага, по която нямаше никакви дрехи. Ала най-страшното нещо бе ятото от виещи се харпии — жени с крила вместо ръце и крака, завършващи с огромни орлови нокти. Кръжаха около Стефан, развявайки тежки коси, а пищните им гърди се тресяха. Той запушваше уши, напразно опитвайки се да заглуши пронизителните им писъци. Накрая една от тях кацаше на ръка разстояние от него, а буйните ѝ мрачни къдрици се извиваха на главата подобно змиите на горгона. Тя отваряше огромната си кървавочервена уста, пълна с големи остри зъби, и с лъстив глас го питаше:
— Искаш ли да ме чукаш?
Свел поглед, за да не гледа ужасното ѝ лице, Стефан неизменно съзираше силно окосмената ѝ вулва, която се разтваряше с мляскащ звук и оттам надничаха куп зъби, не по-малко опасни от тези в другата ѝ уста. Тя се приближаваше бавно към неспособния да помръдне мъж, насочила вагината си към свилия му се на фъстък член… а ноктите ѝ дращеха ужасяващо по камъка.
Тук Стефан неизменно се събуждаше, облян в студена пот, едвам сподавяйки вика си на ужас. Кошмарите спряха няколко дни след погребението на майка му, сякаш бяха филм, прожектиран отново и отново от вманиачен режисьор, който накрая се бе отегчил и прерязал рязко лентата, прекратявайки представлението. След първата спокойна нощ от много дни насам Стефан изведнъж се пробуди от много по-дълбок сън. Той хладнокръвно осъзна, че времето на скърбене е отминало и трябва да си направи равносметка. Беше му кристално ясно, че не желае да ходи повече на работа и да пилее напразно живота си. Затова извика майстори и употреби мизерните спестявания на родителите си да постегне апартамента и да направи таванчето годно за обитаване. След тази добре пресметната инвестиция той си намери квартиранти и се изнесе да живее на тавана, оставяйки им апартамента на тяхно разположение. С четиристотинте лева, които му плащаха всеки месец, Стефан успяваше да си купи храна, някоя дреха от Илиянци и да си плати сметките. Той и не искаше повече. С единственото нещо, което подслаждаше живота си — книгите, той се сдобиваше по втория начин. А за най-добър автор от всички считаше Стивън Кинг.