За пръв път Стефан прочете книга от любимия си писател през далечната 1990 г. Вървейки покрай сергиите на пл. „Славейков“, той затвори очи, пресегна се напосоки и награби някаква книжка. След като отмина, отвори очи и се втренчи в нея — книгата бе „Живата факла“. Изненадващо — никой не го видя. Крадецът счете това за добра поличба, прибра се вкъщи и изчете романа на един дъх. Стилът на писане го покори необратимо и Кинг стана неговият абсолютен фаворит. Крадецът започна методично да издирва негови книги, кръстосвайки неуморно цяла София — площад „Славейков“, книжарниците, сергиите на пазара в „Красно село“, антикварите, пиратите по „Мария Луиза“, кашоните до Женския пазар и къде ли още не. За своите крадливи набези Стефан предпочиташе сергиите — беше много по-лесно да издебнеш продавача, когато не те наблюдава, да грабнеш някоя книга и да потънеш в тълпата. Вярно, може би ще отнесеш някой крясък, недружелюбни погледи или някой по-усърден ще се опита да те догони, ала щом човек е нагъл и готов на всичко, за да постигне целите си, нищо не може да му попречи. Нямаше книга на Стивън Кинг, която крадецът да не притежаваше — „Живата факла“, „Гняв“, „Мизъри“, „Сейлъмс Лот“, „Неизживени спомени“, „Гробище за домашни любимци“, „То“, „Проклятието“, „Куджо“, „Безсъние“, „Роуз Мадър“, „Талисманът“, „Черния дом“… Стефан имаше абсолютно всичко.
Сега седеше на леглото си, извадил днешния улов от чантичката. Той взимаше поред „Всичко е съдбовно“, „Буик 8“ или някоя от трите бройки на „Огън“ и ги галеше. Милваше. Радваше им се както майка се радва на току-що роденото си дете. Накрая все пак реши да ги прибере — стана от леглото и отиде към трите гардероба, наредени един до друг на отсрещната стена. С три резки замаха разтвори крилата им и блажена усмивка се разля по набразденото му, покрито с рядка четина лице.
Пред очите му се разкри гледка, която би зарадвала всеки книголюбител и по-специално фен на хоръра. В трите гардероба бяха монтирани лавици и наблъскани само с книги на Стивън Кинг. Такава колекция едва ли имаше и в библиотеките — всички книги на американския писател, всички издания, немалко повтарящи се екземпляри. Първия гардероб бе пълен със старите пооръфани книги от сериите на „Плеяда“. Във втория Стефан събираше англоезичните романи, макар и да не разбираше бъкел английски. А на лавиците на третия гардероб, все още полупразен, кротко си почиваха най-новите неща на Кинг, писани след 2000-ата. Тъкмо в него Стефан прилежно нареди откраднатите днес томчета.
После се тръсна на леглото, при което пружините жално изскърцаха. Легна, сключи ръце зад главата си и се загледа с неподправена любов и умиление в разтворените гардеробни библиотеки.
— Како, дай е’но кале, ма!
Силвана стисна зъби и косо изгледа навляклото балтон циганче, което отдалеч „ухаеше“ на изпражнения. После му рече:
— На съседната сергия.
Циглето припна нататък и сложи пред продавача изпросените на светофарите стотинки. Мъжът гнусливо сбърчи нос, но подаде на хлапето тубичка лепило в найлонова кесийка. То алчно го сграбчи, пресече булевард „Гоце Делчев“ и се усамоти до контейнерите за смет отстрани на казиното, където го чакаха приятелите му.
Силвето поклати глава и отново се зачете в „Ловецът на хвърчила“. Ромите, дишащи лепило и пиещи алкохол посред бял ден бяха, неотменна част от пазара в „Красно село“ и с тях постепенно се свикваше. Откакто бе започнала да продава книги на пазара, се налагаше да свиква и с много други неща — да се храни на крак, да пуши и пие кафе на крак, да ходи до тоалетна на крак… Просто нямаше друг начин — не може да оставиш сергията без надзор, или пък да дъвчеш с пълна уста пред клиентите. Е, нищо — нямаше да изкара дълго на това място. Лятото бе към края си и идваше новата учебна година в УНСС.
Когато разбра, че ще напуска, шефът ѝ, естествено, направи сценка, достойна за постановка в Народния театър. Първо не искаше и да чуе, мръщеше се, викаше, разпитваше, заплашваше. Като видя, че така няма да стане, омекна. Започна да ѝ се умилква, обеща, че ще я назначи на постоянен договор, че ще ѝ дава по-висок процент от продажбите, че все ще измислят нещо… Силвана мълчеше и гледаше отвисоко изпод вежди това жалко човече, разкъсвано от комплекси и неизяснени амбиции. Със своите сто и осемдесет сантиметра и седемдесет и пет килограма тя не се страхуваше от този мъж, който го раздаваше началник, напротив. Стискаше силно ръце зад гърба си, защото я сърбяха да се възползва от третия си дан по джудо и да потроши офиса с тялото му. Накрая той капитулира и ѝ каза, че след месец е свободна да ходи, където си иска, само и само да му се махне от главата. Силвето кимна облекчено и излезе, за да не търпи повече снизходително-покровителственото му отношение.