Стефан крачеше бързо по бул. „Гоце Делчев“, свил ядно устни като кокоша трътка. Мамичката ѝ дебела на тая! Беше разбрала, че е той. Какво му ставаше напоследък? Вчера успя за пръв път да вземе книга и от нея, и от онзи льохман на „Славейков“ — и двата пъти го бяха разкрили, че и каскета си загуби, отделно бе с насинено рамо. Явно причината бе в младите продавачи — зорки погледи, буйна кръв. Трябваше да се ориентира да краде от по-възрастни — и той самият вече не беше в първа младост.
Днес Стефан Кралев не успя да открадне нищо и се прибра безславно на тавана си на „Пиротска“. Изпъна се по гръб на кревата и хвърли критичен поглед на голите, жълто-бели стени, покрити с размазани петна от убити насекоми. Крайно време беше да предприеме нещо относно интериора в тази насока. Тапети може би? Или…
Внезапно скочи като пружина от леглото, осенен от идеята. Ако бе анимационен герой, над главата му щеше да светне електрическа крушка.
— Ами да! — възкликна той.
— Мараба, Жоре! Идвам да те сменя.
— Мараба, Петре. Крайно време беше.
— Как е, викаха ли хлапетията много?
— Мани, не ти е работа — нали знаеш как е, лудница безспир.
— Е, сега поне е късно и има по-малко хора в залата. Ще си пусна да гледам някой филм… Някакви издънки да са ставали?
— Не, не са ставали издънки. Само нещо малко странно.
— Какво?
— Дойде един образ — дълъг като маркуч, искаше да си принта снимки на Стивън Кинг, формат АЗ. Цели двайсет и пет парчета, представяш ли си? Плати си като поп петдесет кинта, прибра ги и изчезна. Един щастлив такъв — все едно е ударил джакпота. Сложих му ги в найлонов джоб — милваше ги, сякаш са икони, педала му с педал.
— Какви ли не идиоти се навъдиха. Айде, аз застъпвам.
— Лека смяна, Петре.
— Мерси, Жоре.
Стефан лежеше изпружен на леглото си, неподвижен като труп, изпитващ върховно блаженство. Как не се бе сетил по-рано за това! Отвори очи и обходи с поглед стените на таванчето си — на лицето му се разля широка усмивка, а душата му тънеше в благоговение.
Снимките на Стивън Кинг изпълваха цялото помещение, залепени грижливо с тиксо за мазилката. Тук писателят бе опрял замислено юмрук на слепоочието си, там на лицето му играеше дяволита момчешка усмивка, ето го с папийонка и фрак на официална премиера на филм по негова книга, ето го облегнат на капака на колата си, ето го с характерния му поглед на убиец-психопат… Стефан не съжаляваше за парите, които даде за снимките, напротив, даже смяташе, че са малко. Ако момчето в компютърната зала му бе поискало двойно повече, пак щеше да ги даде, без да се замисля.
Стефан затвори очи и се унесе в сладка дрямка, а усмивката не слезе от лицето му дори когато дълбоко заспа.
Сутринта Кралев стана, изпържи си две яйца с олиото, в което вчера бе правил мекици, наряза си салам и закуси стабилно. Докато ядеше, в главата му се въртяха идеи как да оползотвори днешния ден по възможно най-добрия начин. Никак не му се излизаше навън, дори за книжни набези — не бе в настроение даже да гледа хората по улиците. Затова реши да почете нещо от любимия си автор. Начинание, предварително обречено на пълен провал.
Когато за пръв път започна да чете Стивън Кинг, Кралев не можеше да се откъсне от книгите му. По-ранните произведения на писателя като „Кери“, „Сейлъмс Лот“, „Гняв“, „Дългата разходка“, „Сиянието“, „Подпалвачката“ и „Мъртвата зона“ бяха препрочитани толкова много пъти, че приличаха повече на дрипи, нежели на книги. После Стефан навлезе в същинския творчески път на автора — „Куджо“, „Кристин“, „Особени сезони“, „Проклятието“, „Бягащият мъж“, „Гробище за домашни любимци“, „То“, „Мизъри“, „Томинокърс“… Това бяха книги, внимателно прочитани по веднъж-дваж от обитателя на таванчето, после грижливо скътвани в гардеробната библиотека. Щом ги завършеше, Стефан се излягаше на кревата, скръстваше ръце под главата си и затваряше очи. Оставяше се напълно да го завладее чувството след прочитането на тези книги — сякаш някой вътре в него удряше грамаден камертон, чийто резонанс разпращаше вълни на нирвана из цялото му същество.
След тях обаче идваха книгите, писани от Кинг през 90-те години на миналия век — „Долорес Клейборн“, „Играта на Джералд“, „Торба с кости“, „Безсъние“, „Роуз Мадър“, „Град Отчаяние“, „Отмъстителите“, „Момичето, което обичаше Том Гордън“. Романи, които Стефан едвам успяваше да изтърпи. В повечето случаи ги четеше по диагоналната система или преглеждаше набързо — започнеше ли ги както трябва, просто не успяваше да ги довърши. Не му достигаха нерви за целта.
И накрая идваха най-новите неща на Стивън. Книгите, писани след ужасната катастрофа, в която авторът едва бе оцелял — „Капан за сънища“, „Буик 8“, „Колорадеца“, „Клетка“, „Романът на Лизи“, „Всичко е съдбовно“, „Огън“. Това бяха все неща, повечето от които Кралев не бе отварял и досега. Беше му достатъчно само да ги гледа, да ги гали и да се радва на лъскавите им корици. Българинът не можеше да си обясни този факт. Не знаеше дали нежеланието му да ги чете беше поради ширещото се мнение, че след катастрофата (или според злите езици — след спирането на алкохола и наркотиците) американският писател вече не можеше да пише, или поради някаква друга причина, кореняща се в самия Стефан. Фактът обаче бе налице. Ето и сега той се насили да разлисти „Всичко е съдбовно“ и се спря напосоки на един разказ. Ставаше дума за някакво хлапе, ловящо риба на реката, което внезапно бе подгонено от демоничен мъж с огнена уста — скукааааа… Хвана друг — някакви глупости за Джон Дилинджър, почна трети за парализиран глупак, който щяха да го режат в моргата — ааа, не, стига толкова.