— Благодаря ви изключително много — трогнат до дъното на душата си отрони Стефан.
Жоро махна с ръка.
— Няма защо. Ако има нещо проблем — потърсете ме.
Кралев благодари още веднъж и офейка от залата. Георги поклати глава, после влезе обратно в играта S.T.A.L.K.E.R. и се потопи в сенките на Чернобил.
— Дръж, моето момиче!
Грамадната немска овчарка се затича след хвърлената пръчка, метна се във въздуха и я захапа с грациозен скок, преди да е паднала на земята. После изприпка обратно при стопанина си и му я даде, махайки щастливо с опашка.
Адриан метна отново пръчката и проследи вярното си куче с поглед. Тези прохладни утрини бяха единственото време на деня, когато се чувстваше жив човек, а не машина-транслатор. Обичаше да разхожда овчарката си в парка най-много в такива мрачни, хладни дни, когато сякаш всеки момент оловносивото небе щеше да се продъни и от него да се изсипе вледеняващ костите дъжд. Младият мъж гледаше разсеяно домашния си любимец и философстваше как това животно може да се радва на такива прости елементарни неща като да тича след хвърлена пръчка по разкаляна пътека или да се търкаля в мократа трева. Той си припомни с умиление как я взе от развъдника още съвсем малка и как тя напишкваше навсякъде из апартамента му. Дори и сега, вече пораснала, овчарката не спираше да му се радва всеки път, щом се прибереше — слагаше се по земята, скачаше и се лигавеше, без да спира да върти опашка.
Младият мъж се облегна на едно дърво и се замисли за нещата, които трябваше да направи в най-скоро време. Вчера бе привършил последната книга от „Плеяда“ и веднага му бяха връчили да превежда нова. Освен това трябваше да натисне по-сериозно книгата на Свен Хасел, която му бяха поръчали за превод от „Инфодар“. Имаше да се редактират най-различни писания, трябваше да направи и едно спешно интервю с идваща след няколко дни за концерт в България рокзвезда, трябваше да се плащат сметки, да викне майстор да оправи пералнята, да събере душевни сили най-после да отиде на зъболекар… Несъзнателно погали издутия си бицепс — м-дааа, нямаше да е лошо да купи и още тежести за дъмбелите в близко бъдеще. Ех, всеки ден все за нещо трябва да се дават пари, въздъхна той и ритна едно камъче.
От един храсталак на няма и двайсет метра от Адриан го следяха две кървясали очи, изпълнени с нямо обожание. Стефан Кралев трепереше от вълнение — ето го, пред него бе самият той! Адриан Лазаровски, човекът, който сега превеждаше най-новите книги на Стивън Кинг! Преди години Кралев се бе опитал да се срещне с други преводачи на Кинг, като Любомир Николов и Вихра Манова, ала не движеше в същите кръгове като тях и желанията му бяха обречени на неуспех. Наскоро обаче Стефан се навърташе в книжарница „Book Centre“ на „Пиротска“ близо до дома си, с цел да открадне нещо. Тогава Адриан влезе и се разприказва със собственичката — явно бяха близки приятели. Стефан надаваше по едно ухо на разговора им и така разбра, че съдбата го е срещнала с българина, когото уважаваше може би най-много на този свят. Кралев използва факта, че не го наблюдаваха, сви едно ново издание на сборника „Нощна смяна“ и се изниза от книжарницата като лисица от курник. Изчака търпеливо Адриан да излезе, проследи го до метростанция „Опълченска“, купи си билет и го последва вътре в метрото. И така — докато разбра в кой жилищен блок живее преводачът на Стивън Кинг за България. Започна да се навърта в района, докато късметът най-после му се усмихна.
Излезе от укритието си и се запъти към Адриан, глупашки ухилен. А последният, застанал с гръб и улисан в грижи, изобщо не го забелязваше…
Зверско ръмжене изтръгна и двамата мъже от унеса им. Немската овчарка, усетила евентуална опасност за господаря си, бързо притича и застана пред него като щит. Напрегнатото като струна тяло, оголените зъби, омразата, извираща от тъмните очи — всичко това не оставяше и капка съмнение за намерението на кучето спрямо високия двуног.
— Долу момичето ми, долу — укроти я веднага по навик Адриан. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да… Не… Всъщност, не знам — призна си Стефан. — Не съм дошъл да искам помощ. Просто да изкажа признателност.
— Моля? — не разбра младият мъж.
— Да изкажа признателност за това, което правиш, Адриане…
— Откъде знаете името ми? Не помня да съм ви срещал!