— За това, че превеждаш на български най-добрия писател, живял някога на този свят — продължи налудничавия си монолог Стефан, без да обръща внимание на въпросите на събеседника си. — За това, че както той прави хората на запад по-добри, ти ги правиш по-добри тук. Ти и той, вие двамата, придавате смисъл на живота ми…
Адриан бавно започна да придвижва десница към задния си джоб и едновременно с това леко да отстъпва. Що за откачалник беше тоя? Кралев усети безпокойството му и помирително вдигна ръце:
— Спокойно, спокойно, не искам да ви стряскам. Просто искам да знаете, че това, което правите, е хубаво. Продължавайте. Не спирайте. И знайте, че имам всяка книга на Стивън Кинг, преведена от вас. Ще имам и бъдещите ви…
— О, така ли? — смотолеви Адриан. — Ами, хм, добре, благодаря. Аз ще тръгвам.
Стефан въздъхна.
— Довиждане, г-н Лазаровски. Фактът, че се запознах с вас, направи този ден един от най-щастливите в живота ми.
След тези думи дългучът се обърна и бавно се запъти към метростанцията, размахвайки ръце около тялото си като ветропоказатели. Адриан и кучето му го проследиха с поглед, докато се изгуби в далечината. Преводачът потръпна — тази среща му бе напомнило един случай от живота на Стивън Кинг. През нощта в дома на писателя нахлул мъж, носещ кутия от обувки и уплашил съпругата му Табита, която била по тънка нощница сам-сама — Стивън отсъствал. Натрапникът твърдял, че Кинг е откраднал негови идеи и така е написал цели три книги. Заплашвайки, че в кутията има бомба, той се качил на последния етаж в имението. Табита Кинг, естествено, извикала полиция. Когато органите на реда спипали хахото, взели, че отворили кутията. А тя се оказала пълна догоре с гумички от моливи, свързани помежду си с изправени кламери. Кутия от обувки, пълна с гумички на телени шишчета. Случка, подтикнала автора да напише повестта си „Таен прозорец“.
Адриан се обърна към кучето.
— Ама че идиот беше тоя! Направо плачеше да се озове между зъбките на моето момиче, нали?
Овчарката излая утвърдително.
От известно време Стефан Кралев изпадаше в меланхолични пристъпи, каращи го два-три пъти в седмицата да прекарва целия ден в леглото. Просто си лежеше, вперил очи в една точка, без да се движи, без да мисли, даже не ставаше и да яде. Еуфорията от срещата с Адриан Лазаровски бързо отшумя и бе заместена от тъпо униние. Стефан очакваше повече, много повече от този млад мъж. Какво точно повече, и на него не му беше ясно, но във всеки случай нещо различно.
Една вечер Кралев се прибра запъхтян, разчорлен, стискащ последния роман на Стивън Кинг в ръцете си — „Дума Ки“. Беше без шлифер — когато открадна книгата от „Славейков“ го погна цяла орда продавачи, отнесе няколко удара и ритници, дори успяха да смъкнат дрехата от гърба му. Да, но не можаха да му отнемат улова — о, не, по-лесно биха могли да му откъснат ръцете.
Стефан се тръшна на кревата и започна да чете. Отдавна не бе успявал да прочете нещо от Кинг, ала сега изведнъж нещо в него се отпуши и той потъна в магията на словото. Беше невероятно! Чете до късно през нощта, после умората го надви и той заспа с книгата в ръце на светната лампа. На другия ден се събуди към обяд, хапна надве-натри и пак се зачете. И така, докато не довърши дебелата седемстотин страници тухла. Остана за няколко минути неподвижен, наслаждаващ се на познатото старо чувство — резонансът, отекващ в цялото му същество, сякаш някой в него удря грамаден камертон…
Когато чувството попремина, Стефан седна зад пишещата машина. Искаше му се да опита нещо, което не бе правил никога досега. Отвори от самото начало „Дума Ки“ и започна да трака, преписвайки романа. Вече не удряше така неуверено по машината, използваше и останалите си пръсти. Ако с четенето на книгата душата му бе тънала в блажена нега, сега докато я пишеше буквално пееше от радост. Сякаш се пренасяше в света на героя, в света на автора дори, почти чувстваше как изпод пръстите му се ражда шедьовърът.
През следващите дни Стефан Кралев продължаваше да преписва „Дума Ки“. Чувството, което изпитваше, бе по-възторжено и задоволително дори от секса. Е, в интерес на истината той досега никога не бе правил секс, но това не бе тема, която вълнуваше и за миг изкривеното му съзнание. Единственото, което го вълнуваше, бе да пише, да пише, да пише…
Изведнъж Стефан се оказа с нервно потръпващи пред клавишите пръсти — книгата бе изцяло преписана. Той постоя малко така, докато се осъзнае. „Дума Ки“, последният роман на Стивън Кинг, кротко почиваше на масата под формата на купчина изписани на машина листове. Кралев осъзна, че бе прекарал така около месец — ставаше, ядеше, преписваше, пак ядеше, пак преписваше, ядеше за последно, преписваше още малко и заспиваше. Реши да се поразходи.