Навън бе облачно и се канеше да вали. Постоянно притичваха деца, чиито смехове и викове огласяха цялата улица. Стефан вървеше без цел и посока — стигна до ъгъла на „Пиротска“ и „Опълченска“, пресече кръстовището и се озова пред църквата „Св. Николай Софийски“. Седна на една от пейките и постоя така известно време, без да мисли, втренчил поглед незнайно къде.
Внезапно някой се тръсна на пейката до него.
— Здрасти бе, Стефане! Какво правиш, откога не сме се виждали! Еее, загуби се и ти като старите пари, ша знайш…
Изваден от транса, Кралев се взря учуден в персонажа до него — нисък и пълен човечец, с рядка черна коса и ръчно свита цигара без филтър в устата. Беше му познат отнякъде. Но откъде?
Шишкото се ухили.
— Ама си ме забравил, значи! Колко години минаха — шест ли, седем? Аз съм бе — Стойчо, шофьорът, от фирмата!
От мътното блато на Стефановата памет внезапно проблесна стар, забравен спомен. Тогава още работеше на сергия за плод-зеленчук, а човекът пред него зареждаше стока със синия фирмен бус. Кралев се насили да сложи някакво подобие на усмивка на лицето си и не без отвращение стисна потната десница на шофьора.
— Здравей! Отдавна не сме се виждали. Какво става с теб?
Сякаш само това чакал, Стойчо се отприщи като река през разрушен язовир и започна да се оплаква. Кръста го болял, проблеми с бъбреците имал, преди две години прекарал инфаркт, все проблеми. Жена му си имала любовник и дори не го криела от него, ама я търпял, заради децата. На всичкото отгоре наскоро загубил работата си — една сутрин дъхтял на ракия, шефът го усетил и дотам. Разкарал го и сложил някакво младо момче на неговото място. Сега мислел да се пробва в градския транспорт, там постоянно търсели хора…
Кралев слушаше с половин ухо и сегиз-тогиз кимаше. Реши да попита:
— Уволнил те е Даката, а? Че кого е турил на твоето място?
Стойчо махна раздразнено.
— Някакъв младок с жълто по устата, Бранимир Събев се казва. Още жена и деца не е завъдил, какъв шофьор ще ми бъде, не знам. Ох, аз ще тръгвам Стефане, че захлади ли бъбреците почват да ме щракат. Хайде със здраве и доскоро. Аз идвам тук от време на време, може да се засечем.
— Довиждане.
Кралев постоя известно време, втренчен в широката гърбина на шофьора. После стана и бавно тръгна обратно към вкъщи.
На следващия ден Стефан се чудеше коя книга да започне да преписва. Реши това да е някоя от най-първите книги, които бе чел на Кинг, тези, които му доставяха най-голямо удоволствие. Спря се на „Живата факла“ и започна. Работата обаче не вървеше така гладко като преди и се получаваха няколкочасови отрязъци от време, през които Кралев лежеше на леглото и тъпо гледаше залепените по стените снимки на своя кумир. Тогава внезапно реши, когато не му се преписва, да прави това, което не бе правил досега никога: да пише.
Новото хоби на Стефан му хареса извънредно много. Всеки ден, след като се наобядваше, музата го спохождаше и той пишеше чак докато се свечери. Озаглави първия си разказ „Огън във вените ми“ и за два дни разказа историята на Чавдар Миков, хлапак третокласник, който можеше да изгаря всичко с взора си. Неговата цел бе да освободи от затвора своите родители, също притежаващи паранормални способности, а за целта трябваше да се изправи срещу ужасяващо ченге от Д.С. Историята, естествено, бе копирана едно към едно от „Живата факла“, но на Стефан не му пукаше ни най-малко. Нямаше намерение да се опитва да публикува под каквато и да било форма писанията си, просто правеше нещо, което му харесваше и с което не пречеше никому.
Така за има-няма седмица се родиха още три разказа — „Зъби от боклука“, „Яростта на младите“ и „Еднокраката“. В първия се разказваше за вампир, който се крие под тонове боклук на сметището в Суходол и дебне хората, които ходят там. Идея, копирана от „Сейлъмс Лот“. Другите два разказа също не страдаха от липса на подобно „оригиналничене“ — в „Яростта на младите“ се описваше как един ученик влиза в 18 СОУ „Уилям Гладстон“ и започва да стреля, по когото му падне (вдъхновителната книга в случая бе „Гняв“), а „Еднокраката“ бе за момиче, бивша балетистка, изгубила крака си в автомобилна катастрофа, което напук на всичко продължаваше танците си, които вече не бяха същите — изплагиатствана идея от „Дума Ки“. Кралев обаче се радваше много на разказите си, дори си пусна мустаци и брада в жалък опит да наподоби визията на Кинг в по-младите му години. Талантът на двамата автори бе иронично съизмерим с лицевото им окосмяване — докато при американеца бе гъсто като непроходима гора, то при българина бе рехаво и смешно като редките зъби на някоя стара баба. Трагикомичният ефект се подсилваше от факта, че сега Стефан крепеше на носа си старите бащини очила, за да довърши илюзията.