Една вечер Стефан Кралев се прибра в отвратително настроение. Днес нито бе писал, нито бе преписвал, а бе обикалял цяла София в стремеж да открадне някоя книга. За жалост вече нямаше място, където да не го знаеха — още щом го видеха, хората започваха учтиво да му досаждат с единствената цел да го разкарат, на други места директно в прав текст му казваха да се маха, а на „Славейков“ сергиджиите само щом го зърнеха и се събираха на групи, готови да го линчуват. Той седна на леглото и посегна към листовете с написани свои разкази, търсейки утеха и вътрешен мир.
Сякаш завеса внезапно падна от очите му. За пръв път Стефан погледна на произведенията си от друг ъгъл. Колкото повече ги четеше, толкова повече се отвращаваше от тях и от самия себе си — разказите бяха написани по детински, пълни с правописни, граматически и стилистични грешки, изобилстващи от клишета и най-лошото: изплагиатствани и на места дословно преписвани не от кого да е, а от любимия му автор. Погнусен, Кралев ги запрати напосоки и те се разпиляха из таванчето. Едва сега Стефан си даде сметка, че животът му е тотално провален и вината за това бе изцяло негова. Нямаше образование, нито пък работа, не умееше никакви елементарни мъжки дейности, не бе успял да създаде семейство, не бе постигнал абсолютно нищо. Нямаше нито един близък човек до себе си, нито роднина, нито приятел, да не говорим за жена и деца. Не можеше да се похвали с каквото и да било, в която и да е област и физическото му съществуване зависеше от четирима млади студенти, които всеки месец чинно му снасяха по стотина кинта всеки, за правото да живеят в апартамента на родителите му три етажа под него. Сълзи замъглиха погледа на човека, решил на стари години да става писател.
Мъжът стана и изми разплаканите си очи на мивката. Взря се в наплютото от мухи огледало, после погледна към най-близката до огледалото снимка — жалка пародия на един велик човек. Човекът Стивън Кинг…
Стивън Едуин Кинг, за да бъдем по-точни.
Я чакай, чакай малко…
Стефан възбудено се хвърли към масата, грабна лист и химикал и започна да пише и драска като обезумял. Имена, дати, събития, свързващи линии, таблици, кутийки… Истината бе някъде тук, скрита под носа му през цялото време! Ето я!
Кралев спря запъхтян, хвърли химикала и изтри запотено чело. Пред него бе нареден пъзелът — загадката на живота му, решена от край до край.
Как не се бе сетил по-рано! Решението бе толкова просто!
Но по-добре късно, отколкото никога…
— Хайде, Бранко! Чао и приятни събота и неделя!
Младежът се сбогува с продавачката на плод-зеленчук, метна се на синия бус и го форсира по „Тодор Александров“. Копнееше с цялата си душа час по-скоро да се прибере в квартирата в „Гео Милев“, да надялка една хубава салата и да си сипе една голяма ракия от бащината. Работната седмица бе свършила и Бранимир планираше довечера да се натряска петъчно както си му е редът. Е, най-вероятно след първата ракия щеше да му се доспи зверски и да задреме пред телевизора — напоследък му се случваше все по-често. Когато бях на осемнайсет и се събудех след зверски запой, се кълнях, че никога повече няма да пия, мислеше си кисело шофьорът. А сега, десет години по-късно се събуждам и констатирам, че вече не мога да пия така…
Набута се в задръстване и бе принуден да спре. Удари ядно по клаксона — айде бе! Кой ви е учил да карате — Ферди Мравката ли? Напоследък нещата и в личен, и в служебен план не му вървяха. Изнервяше се все по-лесно и му минаваше все по-трудно. Дразнеше се от шумните купони, които вдигаше съквартирантът му, дразнеше се и когато говореше по телефона с възрастните си родители, колчем се опитаха за нещо да го посъветват. Мразеше работата си, мразеше да бачка извънредно и да не му плащат, мразеше и стиснатия си шеф, който за всичко се оправдаваше с кризата. От тая криза и от подобни оправдания още повече си напълнихте алчните търбуси, мърмореше през зъби момчето. То бива икономическата криза да е универсалното оправдание за собствената ти некадърност, ама всяко нещо с мярката си.
Отскоро Бранимир излизаше с една мадама от „Младост“ 3 и си мислеше, че там ще станат сериозни нещата. Гаджето обаче нещо му бягаше по тъчлинията — само му пускаше аванси, но нищо значително. Работела в някаква консултантска фирма и се имаше за голямата работа — затова може би не иска да се обвързва с прост шофьор, дето знае само да натиска педала и да върти геврека, мрачно разсъждаваше Бранимир, пъплейки бавно по булеварда. Кой знае какви елитни пишки лапа там на разни босове и бизнесмени, че да се има за много важна…