— Че-е-е-е-три гъби за едно левче-е-е-е! Че-е-е-е-три грамадни гъби-и-и-и!
Появи се младо момиче, облечено в къса пола и оскъдно бюстие, с тъмни очила, налудничава усмивка и неориентирана походка. Със същия успех може да крещи с мегафон „Аз съм курветина! И се друсам!“, помисли си снизходително книгопродавачката.
В ранния следобед мина Простака — дебел запотен персонаж, почитател на високия говор и руските мафиотски саги. За сметка на това тотален противник на каквито и да било обноски.
— Нещо ново имаш ли? А, последния роман за „Бригадата!“ Добре, дай го насам! Друго нещо да са ти докарали? Кой е тоя Семьон Малков — добър ли е?! Уф, айде, давай го и него тука! На!
Последва хвърляне на мазни банкноти към Силва, сякаш тя е куче, на което отчупваш парче от закуската си. Простакът награби романите и тръгна, без да дочака ресто. Още по-добре.
Я, кой идва — Чичо Джак! Изтупаният костюмар, минаващ през два-три дни, който питаше постоянно за „Пилешките супи“ на Джак Канфийлд, купуваше си книги от типа „Как да забогатеем завинаги“ и горещо ги препоръчваше на Силвана, защото след прочитането им тя щяла да преуспее в живота и вече нямало да ѝ се налага да продава книги на сергия. За щастие бе увлечен в телефонен разговор и премина бързо, хвърляйки разсеян поглед върху книгите. Силвана си отдъхна.
В късния следобед почти един след друг минаха Студента и Раницата. Първият разгледа почти всяка една книга на сергията, убивайки четирийсет и осем минути — Силва го засече по часовника си, но се направи, че не го забелязва. Този тип досега бе спирал поне двайсет пъти при нея, прекарвайки минимум половин час, разглеждаше всичко и не купуваше нищо. Раницата бе подобен на него, но по-възрастен, с неизменна раница на гърба, интересуващ се живо от езотерика, също от не купуващите. Той за щастие стоя само двайсет и три минути.
Денят вече губеше силата си, когато с почукване на бастун пред сергията застана Нациста — беловлас старец в кафяв костюм и черна шапка, смърдящ от километри на нафталин. С треперещи ръце той си купи „История на Гестапо“, дълго се вайка и тюхка, че 90% от авторите на сергията били с еврейски имена, след което отмина, без да се сбогува.
Надвечер мина Фъстъка — точно в шест, както всеки ден. Дъвчеше неизменните си фъстъци мълчаливо, като маймуна, и ръсеше люспите им по кориците. Естествено, не купи нищо.
Малко след него се зададе Сръбчѐто — нисък възрастен човек, нарамил малък касетофон, от който се изливаше сръбско на талази. Той поспря, огледа я похотливо и ѝ смигна, при което Силвана се разсмя с глас — чичката спокойно можеше да ѝ бъде татко. Сръбчѐто се ухили, зализа перчем и продължи, хвърляйки през рамо закачливи погледи.
Продавачката тъкмо бе започнала да затваря, когато със залитане пред нея се изпречи Шахана — мъж, който никога не изтрезняваше и постоянно дуднеше едно и също:
— Аз съм най-добрият на шах! Мене на шах никой не може да ме бие! Туй мене да ме бият на шах трябва да съм паднал под масата…
И други подобни в същия стил. Силва леко, но настоятелно го отстрани от пътя си и продължи да прибира книгите по кашоните. Нареди всичко като по конец и затвори стоманените крила. Вече вадеше ключовете, когато отнякъде цъфна засукана блондинка на средна възраст.
— Прощавайте, виждам, че затваряте, но бихте ли била така добра…
— Не, не бих — късо я отряза Силва, удари катинарите и остави жената с отворена уста. Отиде до склада, отчете се, прибра комисионата, хвърли ключовете в лицето на вече бившия си шеф и направи крачка навън, към свободата.
Въпреки гадния ден нищо не можеше помрачи радостта от настроението ѝ, че от утре вече не е на работа. Край на десетчасовия работен ден без обедна почивка, който често се превръща в дванайсетчасов. Край на шестдневната работна седмица, която често се превръща с шестнайсетдневна. Здравей, следване, не си спомням някога да ми се е искало толкова много да уча.
Докато се кандилкаше в рейс 102 към „Овча купел“ с неизтриваема усмивка на лицето, Силвана прехвърляше наум чешитите, които се бяха изредили на сергията ѝ днес. Всички, буквално всички! Сякаш искаха да я изпратят, да я видят за последно и да се сбогуват с нея. Я чакай, само един не бе минал… Да, точно така! Нямаше го Чичко Стиви Крадльото. Е, какво пък, един идиот по-малко — оставаше и той да я нервира наред с останалите.
Скъпи г-н Кинг,
Казвам се Стефан Кралев от България и съм вашият най-голям почитател на света. Имам всички издания на абсолютно всички ваши книги, превеждани на български, както и повечето англоезични издания. Искрено съжалявам, че ни разделят хиляди километри и нямам финансовата възможност да дойда в Америка, за да се запозная лично с вас — това е мечтата на живота ми и ако я осъществя, ще бъда най-щастливият човек на земята и тогава вече ще мога спокойно да умра. Пиша ви с една-единствена цел: искам да ви поздравя за това, което сте направили и постигнали през живота си. Просто продължавайте все така своето дело и не спирайте да пишете — сигурен съм, че вие сте извор на вдъхновение на още много хора, не само на мен.