А, и още нещо преди сбогуване. Личното ми мнение относно вашите книги за жалост е, че напоследък стават все по-лоши с всяка изминала година. Не знам на какво се дължи това и трябва да си призная, че на моменти губя вяра във вас. Но когато това се случи, достатъчно е само да хвърля един поглед на огромната си библиотека, отрупана с ваши книги или да се взра в някоя от многобройните ви снимки, с които са обсипани стените на дома ми, за да се убедя, че вие можете много повече. Аз вярвам безрезервно във вас. Моля ви, вярвайте поне малко и вие — в мен и в останалите ваши почитатели. Ние сме сигурни, че ще напишете отново роман, уникален като ранните ви творби и това ще бъде един своеобразен акт на почит към вашите най-стари и верни фенове. Сбогом, и дано някога се срещнем.
Стивън Кинг остави листа на бюрото си, подпря брадичка с юмрук и остана така замислен няколко минути. Писмото бе пристигнало тази сутрин в дома му и Таби по навик го бе изхвърлила: беше неписан закон писмата да не пристигат тук, а в офиса. Някакъв внезапен подтик обаче бе накарал Кинг да извади плика от кошчето и да го вземе в офиса със себе си — любопитно му бе какво ли са му написали чак от далечна България. Какво знаеше Кинг за България? Малка балканска държавица, която плащаше по две-три мижави хилядарки за правата върху книгите му. За сметка на това старите му български издания, илюстрирани от Петър Станимиров бяха с рядко зловещите корици, които авторът някога бе виждал. Разкъса плика и прочете писмото на един дъх. Текстът му навя не особено приятни мисли — напомни му филма „Фенът“ с Робърт де Ниро и Уесли Снайпс, напомни му и за онзи откачен с кутията за обувки, който преди години бе нахълтал в дома му и бе изплашил Таби. Писателят включи своя Макинтош и влезе в Гугъл.
Кинг методично търсеше информация за човека, който му бе изпратил това писмо, за целта дори си инсталира кирилица. Накрая попадна на една забутана статия, копира я и започна да я мъчи с програмите транслатори. Макар преводът да бе сакат, а познанията на автора по български — повече от оскъдни, той успя да схване най-главното. Неговият най-голям почитател преди десетина дни се бе самоубил, хвърляйки се пред син микробус. Космите по тила на американеца настръхнаха, припомняйки му драматичния епизод преди години, който насмалко да се превърне в трагедия. Стивън продължи да чете настървено. След като човекът загинал, полицията се опитала да извести близките му и открила, че няма такива. Единствените хора с някакво отношение към Стефан Кралев били няколко студенти наематели в апартамента му, които упътили органите на реда към таванчето, където живеел. Вратата била отключена и ченгетата заварили вътре пълна мизерия и липса на ред, сред които се откроявали три неща:
1. Стените на таванчето били облепени целите в снимки на Кинг, принтирани от интернет.
2. Трите грамадни гардероба, преустроени на библиотеки и натъпкани до пръсване с книги на писателя, които според слуховете до една били крадени.
3. Раздрънкана пишеща машина и купчина листове, на които били напечатани „Дума Ки“, началото на „Живата факла“ и няколко хорър разказа, явно писани от Кралев.
Стивън Кинг отвори файла с новия си роман, по който щеше да работи днес, без да спира да мисли за съдбата на своя български фен, който на всичкото отгоре се казваше точно като него. Още един мой почитател, отишъл си без време, тъжно си каза писателят, сещайки се за Ерик Харис и Дилън Клеболд, виновниците за трагедията в гимназията Калъмбайн, в чиито шкафчета бе намерена неговата книга „Гняв“. Още един човек, използвал творбите ми, за да се опита неуспешно да се скрие от околния свят под стъклен похлупак.
Похлупак ли? Как пък ми хрумна. Похлупакът обикновено има формата на купол…
Ами да!
Стивън Кинг намести очилата на носа си, подсмихна се и най-накрая сложи заглавие на недовършения си роман, останал до този момент некръстен:
Необичайно предложение
Камен отвори очите си и полежа известно време, докато светът спре да се върти около него. Всъщност, не спря напълно — в мрачното небе над главата му, оцветено във всички нюанси на лилавото, бавно се вихреше нещо като гигантски водовъртеж. От време на време в него проблясваха светкавици и се чуваше глух, далечен тътен.