— НЯМА ВРЕМЕ, КАМЕНЕ. РЕШАВАЙ — ДА ИЛИ НЕ?
Мъжът вдигна глава и срещна с нетрепващ поглед огнените пламъчета.
— Не.
— НЕ?
— Не — повтори той и се изправи. — Няма да ти бъда инструмент, слуга или каквото и да е, за да работя за постигането на личните ти цели. Оправяй се.
— НИМА СЕ ОТКАЗВАШ ДОБРОВОЛНО ОТ ВСИЧКО, КОЕТО МОГА ДА ТИ ДАМ? — опита се да го убеди Смъртта.
— Да — отвърна твърдо Камен и бавно се запъти към ръба на платформата. — Не съм убиец, и никога няма да бъда, независимо на каква цена. Предпочитам нещата да следват естествения си път — каквото е писано, това ще се случи. А и твърдо съм убеден, че човечеството въпреки всичко заслужава безсмъртие. Успеем ли да го постигнем, с него ще дойде и мъдростта, нужна за воденето на такъв живот. А сега, Смърт, ако ме извиниш, смятам да се махна оттук.
— КАК? — разсмя се Жътваря. — ДЯВОЛИ И АНГЕЛИ НЯМА ДА ПРИПАРЯТ ТЪДЯВА, ДОКАТО СЪМ НАБЛИЗО. А АЗ УМЕЯ ДА ЧАКАМ — ПОВЕЧЕ ОТ ВСЕКИ ДРУГ.
— Адът и Раят не влизат в бъдещите ми планове — поклати глава Камен, нагло усмихнат. — Сега разбрах, че всъщност умирането не съществува. То е само повратна точка, преминаване от един в друг свят. Затова, поправи ме ако греша, но ако умра тук, ще се преродя отново в света на живите. Така ли е?
— ТИ… — изсъска Жътваря, свил юмруци. — ТАКА Е, НО НЯМА ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА ГО СТОРИШ.
Смъртта грабна опряния в ложето меч и замахна с него. Дори въздухът проблясваше тъжно пред острието, разделяйки се с част от своите молекули, отиващи право в небитието. Ала вече бе късно — мъжът разпери ръце и просто се отпусна назад, избягвайки Мордесур.
Падайки към земята, той не спираше да се усмихва.
Едно бебе нададе първия си плач в проста колиба нейде в Либерия.
— Какъв си красавец — шепнеше зарадван баща му, докато нежно го люлееше. — За пети път ми се ражда син и пак не мога да си намеря място от щастие. Ще те нарека Кру, в чест на прадедите ти.
Обляната в пот майка се насили да се усмихне.
— Все за синовете си говориш Боми, а за двете си дъщери и дума не обелваш — ласкаво го сгълча тя.
Боми се наведе и нежно я целуна.
— Прости ми Лофа, говоря глупости, защото съм твърде щастлив. Ето ти го, нашия малък Кру. Аз отивам на брега, да видя дали момчетата не са хванали някоя риба.
— Върни се по-скоро — помоли го тя.
Мъжът ѝ поклати глава.
— Щом се зазори и отивам право на какаовата плантация. Дано белите този път ме харесат и вземат на работа.
— Стар си за това — опита се да го разубеди тя. — Знаеш, че наемат само млади, а и половината семейство вече работи там. Моля те, недей…
Боми разпери ръце отчаян.
— Няма какво друго. Тежко е, работи се от сутрин до вечер, парите са нищожни… Но нямаме избор.
Мъжът излезе, сподирян от погледа на съпругата си.
— Дано поне ти имаш избор един ден, детето ми — прошепна Лофа и една сълза се търкулна по бузата ѝ.
— ГЛУПАК — изсумтя Смъртта. — ТОЛКОВА Е ПРОСТО, АМА СЕ ИСКА АКЪЛ, ДА ПОМИСЛИШ МАЛКО. АКО В РЕАЛНИЯ СВЯТ ОТНЕМЕШ САМ ЖИВОТА СИ, ТОЗИ НАЙ-БЕЗЦЕНЕН ДАР, СИ ОБРЕЧЕН ДА СТРАДАШ В ОТВЪДНОТО. АКО ЛИ ПЪК СЕ САМОУБИЕШ НА ОНЯ СВЯТ, СЕ ПРЕРАЖДАШ, НО ЩЕ СТРАДАШ ЦЯЛ ЖИВОТ. ПРАВИЛА, КАКВО ДА ГИ ПРАВИШ. НИЩО, ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ С ТЕБ, КАМЕНЕ, И ТО СКОРО — ПО МОИТЕ МЕРКИ ЕДИН ЧОВЕШКИ ЖИВОТ ТРАЕ ПО-МАЛКО ОТ МИНУТА.
Жътваря отправи зоркия си поглед към най-близката платформа, където стоеше гол до кръста, ала достолепен възрастен мъж. Късата му, подредена в рейнджърска прическа коса и катинарчето бяха снежнобели, а мускулите му се открояваха учудващо по загорялото тяло, което бе обсипано с кръгли белези. Ангел и дявол безуспешно го дърпаха за ръцете от двете му страни, но той сякаш не ги забелязваше, защото яркосините му очи бяха насочени неотклонно към гигантския скелет.
— Я ДА ВИДИМ КАКВО ИМАМЕ ТУК — промърмори Смъртта и размаха веднъж-дваж Мордесур. — МАНФРЕД ЕРИХ РУДЕЛ, ШЕЙСЕТГОДИШЕН ГЕРМАНСКИ УЧИТЕЛ ПО ФЕХТОВКА, БАЩА НА ШЕСТ ДЕЦА И ДЯДО НА ЧЕТИРИМА ВНУЦИ. ЗАГИНАЛ ОТ НОЩНАТА АТАКА НА ПЕТИМА АЛБАНЦИ, РЕШИЛИ ДА ОБЕРАТ ИМЕНИЕТО МУ. УМИРА НАДУПЧЕН ОТ КУРШУМИТЕ ИМ, НО БЛАГОДАРЕНИЕ НА ДЪЛГАТА ПРАКТИКА И КОЛЕКЦИЯТА СИ ОТ ХЛАДНИ ОРЪЖИЯ ГИ ВЗЕМА ВСИЧКИТЕ СЪС СЕБЕ СИ, УСПЯВАЙКИ ДА ОПАЗИ НАЙ-ЦЕННОТО — СВОЕТО СЕМЕЙСТВО. ХМММ, ДАЛИ ПЪК НЕ БИ ПРИЕЛ ЕДНО… НЕОБИЧАЙНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ?
Благословеният, вещицата и дяволът
На Тихомир, който ми даде идеята.
Мъжът тичаше запъхтян през нощната гора, без да се обръща. Беше абсолютно гол, като изключим бялата препаска около кръста му. Прескачаше повалени пънове и коварни дупки, чупеше храсти и бягаше по пътеките така, сякаш дяволите го гонеха. Не му трябваха ориентири — вече бе идвал тук неведнъж. Мътната светлина на скучаещия в небето лунен сърп му стигаше.