Гората злокобно мълчеше. Високи, прави като стрели дървесни исполини се редуваха с прегърбени стволове, създавайки привиден природен хаос. Чифтове зелени, жълти очи следяха пътя на бягащия мъж от тъмни ниши и мрачни бърлоги. Зверовете не го нападаха — дори те знаеха къде отива, понесен на босите си нозе подобно горски вятър. Отнякъде избуха бухал, нарушавайки плътната, глуха тишина.
А мъжът тичаше с все сили. Беше млад, висок, добре сложен. Цялото му тяло бе покрито с рани, сякаш лесът искаше кръвна дан, за да го пусне в селенията си — ръцете му бяха в драскотини чак до раменете, прасците му горяха от изгарящите целувки на трънаците. От дясното бедро, където бе пронизан отмъстително от лескова пръчка, течеше кръв. Той не обръщаше внимание на раните си — вече бе почти стигнал. Във въздуха започна да витае леката миризма на тиня.
Сякаш от нищото, пред очите му се материализира колибата. Сгушена между брястовете, подобно на страхлива сестричка между големи братя, в мрака се различаваха очертанията на схлупена къщичка. Намираше се в най-дълбоката част на гората, в самото ѝ сърце, където не хора, а дори и зверове не стъпваха. Бе грубо скована от неравни дъски и възлести стволове, без прозорци. Покривът бе нисък, полегат, обрасъл целия в мъх. През цепнатини на стените се различаваше слабо сияние вътре, като от светлината на свещ.
Мъжът застана пред ниската вратичка изтерзан, плувнал в кръв и пот, тъмни кичури лепнеха по челото му. Дишаше тежко и шумно като изтощен кон, опрял длани на коленете си, още малко и сърцето му щеше да изхвръкне. Въпреки умората лицето му грееше. Нещо в къщичката се раздвижи — присъствието му бе усетено.
Вратата се отвори с леко скрибуцане и на прага застана около трийсетгодишна жена, облечена в тъмна роба на цветя, държаща свещичка в ръката си. Буйните ѝ черни къдри се виеха по гърба и стигаха до под кръста, а яркият червен цвят на устните изпъкваше дори в мрака. Китките, шията и ушите ѝ бяха обсипани с украшения, направени от кожа, дърво и кости.
— А, ето те и теб — измърка тя и небрежно разтвори робата си. Отдолу беше чисто гола. Закръглените ѝ гърди преминаваха плавно в плосък корем, за да завършат със силно окосмен, хищен пубис. — Знаех си, че ще дойдеш.
Мъжът вече не можеше да се държи на изранените си ходила. Падна на колене в краката ѝ, прегърна я и зарови признателно лице в нейното лоно, изстенвайки от страст.
Жената го галеше по главата с усмивка, притворила в наслада очи.
Началните стихове на Стабат матер7 мелодично отекваха в сивата катедрала. Монасите от манастира „Свети Юстиний“, сключили длани в молитва леко се поклащаха настрани в черните си раса, докато пееха химна за страданията на Девата. Последва „Аве Мария“, след нея се зареди поредица от псалми. Светлината нахлуваше в катедралата на дебели снопи през малките прозорчета, а в лъчите ѝ танцуваха прашинки. Игуменът, брат Понтифий призова за внимание, разпервайки ръце над олтара. Всички млъкнаха, след което подеха в един глас „Отче наш“ и с това сутрешната служба приключи.
Монасите се прекръстиха и излязоха от катедралата, след което се запътиха към трапезарията — вече бе пладне. Игуменът благослови храната, след което всички насядаха по дългите маси, а послушниците пъргаво започнаха да носят дъхавите погачи и горещата бобена яхния.
Един от иноците — рус и слабоват, с голобрадо лице, разсеяно мачкаше хляба, правейки го на топчета. Накрая не издържа и тихо заговори съседа си, лапащ шумно от фасула:
— Притеснявам се, брат Кастус.
— Ъ? — изсумтя монахът до него и вдигна глава от паницата си. Русият повтори:
— Притеснявам се за нашия брат Беатус. Изглежда ми доста променен напоследък.
Кастус изтри уста с ръкав и подпря юмрук на коляното си.
— Какво те тревожи, брате Алтие? — попита той със зле прикрита досада.
— Забеляза ли, че днес отново го нямаше на утринната служба?
Кастус набърчи ниското си чело.
— Ммм, май да, нямаше го.
— Напоследък отсъства все повече и по-често — редеше с превзет глас Алтий, правейки хлебни човечета с дългите си, изящни пръсти. — Закъснява или изобщо не идва на службите, зарязал е задълженията си, дори имам чувството, че сякаш през по-голямата част от времето го няма в манастира…