— Братя, моля хранете се, без да разговаряте — смъмри ги Понтифий, стоящ начело на масата.
Алтий и Кастус млъкнаха за момент и след като се увериха, че игуменът вече не ги гледа, продължиха:
— Сега като се замисля, май си прав — потърка Кастус четвъртитата си челюст. — Напоследък и аз го виждам все по-рядко. Говори ли с Хумилий, послушникът му? Все пак живеят в една килия…
— Говорих — отвърна Алтий. — Каза, че денем не знае, а вечер винаги заспива по-рано от Беатус и не може да е сигурен къде ходи. Макар че ако му се случи да се събуди през нощта, леглото на Беатус често е празно, а веднъж го видял да се прибира чак с изгрева…
— Братя, на маса сме! — тросна се Понтифий. Няколко монаси спряха да се хранят и любопитно насочиха погледи към тях. Разговарящите побързаха да заровят лица в паниците си.
— Най-добре да го питаме лично — изшептя Алтий след малко. — Кой знае, може да е открил нещо интересно, което да таи само за себе си.
— Във всеки случай трябва да кажем на игумена — шушнеше Кастус. — Забранено е да се излиза извън пределите на манастира…
— АЛТИЙ! КАСТУС! СЛЕД ОБЯДА — ПРИ МЕН!
Гневните викове на Понтифий отекнаха в неизмазаните кирпичени стени на столовата насред абсолютна тишина. Никой не смееше да гъкне.
Послушникът Хумилий наместваше сладко-сладко обръснатата си глава на възглавницата и галеше доволно голия си корем, издут от вкусната бобена яхния и топлия хляб. Единствената светлина в изградената от камъни килия идваше от малко, зарешетено прозорче досами тавана. Стаята бе обзаведена изключително просто — две легла, в едното, от които се изтягаше Хумилий и малка масичка помежду им, играеща ролята на нощно шкафче. Отсрещната стена бе цялата заета от вграден в нея гигантски скрин, обсипан с безброй чекмеджета. Нищо друго не нарушаваше спартанската обстановка, като изключим голямото една педя дървено разпятие, висящо над масичката.
Тъкмо послушникът се унасяше в блажена дрямка, когато вратата на килията тихо се отвори и вътре се вмъкна монах.
— Беатус! — възкликна Хумилий и се надигна в леглото с разширени очи. — Къде беше?
— Шшт, по-тихо — сложи пръст на устните си Беатус и с намръщено от болка лице свали расото си.
Хумилий изохка и закри уста с длан. Тялото под расото бе цялото издрано. Въпреки това си личеше, че раните са обработени — кръвта бе премахната, а около дясното бедро се виеше тънка превръзка, на която бе избуяло розово петно. Снагата на Беатус беше чиста — само ходилата бяха целите в кал и тревички.
Беатус свали препаската от кръста си, отвори едно от чекмеджетата на гигантския скрин и я хвърли вътре. Хумилий втренчи алчен поглед в череслата му, люлеещи се насам-натам. Послушникът се облиза, приближи се до пениса и понечи да го налапа. Просто не можеше да издържа повече на изкушението.
Беатус леко, но решително му натисна раменете и го върна обратно на леглото.
— Защо не ми разрешаваш! — възнегодува Хумилий. — От толкова време живеем заедно, а ти все още се дърпаш! Не съм малък, наесен правя деветнайсет, наясно съм със себе си и какво искам! Всички други го правят с послушниците си, дори помежду си, знаеш го много добре…
— Аз не съм всички, Хумилий — твърдо го прекъсна Беатус. — И не съм като останалите.
Монахът си сложи чиста препаска, нахлузи расото и измъкна една кърпа от скрина.
— Отивам да си измия краката. Някой да е питал за мен?
— Не, никой. Отново не забелязаха липсата ти — нацупи се Хумилий. — Поне да ми казваше къде отиваш, малко ли рискувам, като те покривам…
Беатус игнорира мърморенето на послушника и излезе от килията. Внезапно Хумилий се надигна:
— Беатус, чакай, брат Алтий ме питаше…
Ала нямаше кой да го чуе. Послушникът махна раздразнено и се тръшна отчаян на леглото, раздиран от несподелена страст. Вече нямаше как да заспи — бе прекалено възбуден. Хумилий реши да потърси помощ свише. Стана, коленичи пред разпятието и тихо зареди молитва:
Ала кръвта не можеше да отмие огъня във вените му.
— А, ето ви и вас. Може би ще бъдете така добри да споделите какво толкова си говорихте по време на обяд.
Алтий и Кастус се спогледаха, после наведоха виновно глави. Игуменът Понтифий беше достолепен възрастен мъж с обилно благоутробие и плешиво теме. В момента седеше на малката маса в килията си и нервно въртеше перо за писане из дланите си, без да забелязва, че ги цапа с мастило. Пронизващият му като меч поглед се стрелкаше ту към единия, ту към другия монах, изправени пред него като наказани ученици.
Кабинетът на Понтифий бе обзаведен семпло, ала със стил. Всеки възможен квадратен сантиметър от стените бе изпълнен с дървени лавици, които бяха отрупани с всевъзможни книги. Томовете бяха грижливо подвързани с кожа или дърво, някои от тях — с желязо. Три раменният свещник на масичката в средата на стаята, където седеше главата на манастира, грееше с топла, златиста светлина.