Максимално възбудена, вещицата стана и блъсна монаха на леглото. От страстта на бузите ѝ горяха две червени петна. Тя засмука главичката на пениса, докато масажираше корена. Внезапно плъзна наплюнчения си пръст в ануса на мъжа — внимателно, да не го нарани.
Членът се изправи като войник, вдигнат по команда.
— Готов ли си да ме чукаш?
Беатус закима усърдно. Венефика се завъртя с гръб към него и се отпусна на колене, вирвайки задника си.
— Да го направим диво, като животните.
Мъжът внимателно проникна във вагината ѝ и започна бавно да клати. Постепенно забързваше темпото. В този момент той бе забравил и обета си за целомъдрие, и страха от окултни личности като Венефика, дори своята вяра. В плен на извечния грях, Беатус бе готов да загърби всичко — досегашния си живот, братята монаси, дори Бога. Стига тази жена, тласкаща в момента таз към слабините му, да кажеше, щеше отново да стане езичник и да заживее в гората, за да е близо до нея и да я посещава всяка вечер. Отдавайки се на Страстта…
— Така ми омръзна, да сменим — прекъсна мислите му вещицата.
Беатус легна по гръб, навирил копието. Венефика го вкара в утробата си и яхна монаха. Той затвори очи и я стисна за кръста. Движенията и на двамата бяха в абсолютен синхрон — нагоре-надолу, напред-назад… Пъшканията им ставаха все по-шумни и по-учестени.
Резултатът не закъсня.
Оргазмът ги помете и двамата заедно. Беатус и Венефика сляха виковете си в една обща прослава на греховната страст, без да се интересуват от нищо друго на света. Монахът разбра, че това е мечтаната смърт за всеки нормален мъж — прихванал стройно, извито в оргазъм на дъга женско тяло над себе си, докато излива в нея своето семе, своя живот. Отпуснаха се запотени един до друг, а миризмата на секс беше изпълнила колибата.
— Искам да направиш нещо за мен — помилва го по бузата Венефика.
— О не, пак ли… — изкриви лице Беатус.
— За последно, иночето ми, за последно — изгука тя и вкара език в ухото му, наелектризирайки цялото му тяло. — Само още една малка пакост и вече твоите събратя ще бъдат духовно смазани и вярата им ще се разклати необратимо. Ще започнат като теб да вършат грехове и да бягат от манастира, докато той опустее съвсем. Тогава водата на Езерото ще застои и така аз ще имам две блата и силата ми ще нарасне неколкократно…
— Не, не и не! — възпротиви се монахът.
— Искаш ли да продължиш да идваш при мене, черноризецо? — изсъска тя и заби нокти в мекото на ухото му. Той извика, а по пръстите на вещицата прокапа кръв. — Искаш ли вече да няма нужда да се криеш, а изцяло да ми се отдадеш?
— Искам — призна жалкото подобие на мъж.
— Тогава, слушай внимателно.
Тя зашепна в ухото му, а монахът тъжно оплакваше наум съдбата си. Това, което тя искаше, бе най-жестокото ѝ желание.
Брат Анимадверто, остиарият9 на манастира „Свети Юстиний“, стоеше на върха на източната стена със скръстени ръце. Дълъг, жилав и слаб, с обръсната глава и голям гърбав нос той приличаше досущ на орел, съзерцаващ безименното езеро, намиращо се недалеч от светата обител. Закътано на брега му между две скали тихо клокочеше аязмото на Свети Юстиний, патронът на манастира. Водата от аязмото се считаше за лековита, а самото езеро имаше свещен статут.
Повърхността на езерото бе уникално чиста, бистра и винаги спокойна. На практика от него монасите черпеха вода — подземна река го свързваше с манастирските кладенци. Анимадверто бе слушал от престарелия брат Форникий, който със своите деветдесет и две години бе най-възрастният монах, че на младини, докато се взирал в езерото, и видял в него лицето на Бог. Анимадверто леко се съмняваше в достоверността на старческите убеждения, но продължаваше да се взира в езерото не толкова с тайната надежда, че ще съзре Бога, а с това, че самото гледане на езерото му действаше успокояващо. Щом се взреше за малко в огледалната му повърхност, и всички лоши мисли от главата му се изпаряваха и той прекарваше така часове в абсолютен душевен покой.
И сега Анимадверто гледаше езерото, за да успокои хаоса в главата си. Нещо странно ставаше напоследък в манастира, каращо и него, и събратята му да бъдат обзети от безпокойство. Някои от монасите се събираха на малки групички и си шушукаха нещо, а щом се приближеше някой друг веднага започваха да говорят за времето или нещо подобно. Игуменът Понтифий постоянно обикаляше насам-натам и си вреше носа навсякъде, подобно на невестулка. Пусна се слух, че някои от братята нощно време тайно прескачали стената и скитали из гората неясно защо. Вчера игуменът го бе извикал в кабинета си и на четири очи го бе попитал знае ли нещо по въпроса.