— Заради жена ли е?
Съденият рязко вдигна глава и зяпна, отворил очи. Не можеше да бъде!
Мазна, доволна усмивка се разля по образа на Понтифий.
— Значи така. Нашият брат бяга нощно време от манастира, за да съгрешава с някаква уличница. В замяна от него тя иска да се обърне срещу събратята си, поставяйки му гнусни мисии — да убие домашно животно, да вкисне млякото и виното, да лиши божиите раби от хляб… Тази жена не е обикновена селска фуста, о, не. Кажете ми, братя, каква жена би искала такива неща от нашия Беатус?
— Вещица — изсъска Алтий, изкривил лице от гняв.
— Правилно, брате Алтие, веднага се досети. Какво да правим с тебе, Беатус?
— Да го прокудим от „Свети Юстиний“ — предложи Анимадверто. — Не заслужава да мърси свещената манастирска земя…
— Да го заключим в тъмницата — обади се Хумилий.
— Дайте ми го само за малко в ръчичките — пристъпи напред Аустерий, разтворил могъщи мишци. — Ще му смажа кокалите…
— Не, не, не — клатеше глава игуменът. — Нашият брат въпреки всичко заслужава поне опит за очищение и опрощение.
— Как? — смаяха се монасите. Беатус вдигна очи и в погледа му се появи искрица надежда.
— Чрез един стар, забравен ритуал — отвърна Понтифий. — Хумилий, тичай и намери брат Форникий. Кажи му за довечера да приготви всичко необходимо, за да осъществим Суплициум Пурго. Тръгвай!
Широката, изградена от сив камък зала се къпеше в светлината на факлите. От тавана висеше на верига гигантски полилей, на който горяха стотици свещи. В грамадното помещение, намиращо се на върха на главната сграда в манастира, нямаше абсолютно никакви мебели — само няколко седем раменни канделабри, създаващи мистична атмосфера.
В средата на залата, облечен само с препаската си, коленичеше Беатус. Подредени в кръг около него стояха шестима души — игуменът Понтифий, Хумилий, старецът Форникий, Алтий, Кастус и Аустерий. Всичките бяха облечени в бели раса и с непокрити глави. Струпани в няколко кръга около тях се бяха подредили останалите обитатели на манастира, сключили ръце в молитва. Бяха с обикновени черни раса, закачулени, напяващи химни.
Понтифий четеше редове на латински от малък молитвеник и размахваше кадилница, от която се носеше упойващ аромат. Приключи псалма и кимна към Форникий — старикът напусна кръга. След малко се върна с малък златен съд и го постави на пода до Беатус. Последният вдъхна, познал аромата.
Миро̀.
— Сега ще видиш какво ще стане — пошушна през оределите си зъби Форникий на Хумилий. — Много е хубаво, аз и преди съм участвал в подобни церемонии. Суплициум Пурго се състои от две части. Първата трябва да изкара демоните от нашия събрат, а втората да му влее отново вяра и доброта…
Игуменът хвърли към тях сърдит поглед и Форникий побърза да млъкне.
Понтифий тръгна да обикаля около кръга с кадилницата, напявайки нещо непонятно. Направи три кръга около Беатус, хвърляйки дим, и накрая спря обратно на мястото си. Вдигна ръце над главата си — всички спряха да пеят и за момент в залата се възцари тишина. Игуменът посочи към множеството, където най-отзад се гушеше брат Анимадверто.
Остиарият си проби път и остави в краката на Понтифий сноп жилави върбови пръчки. Игуменът раздаде по една на хората около Беатус, кимна им и изрева:
— Соно!
Като по команда монасите запяха с пълно гърло, а тези с бели раса започнаха да бият Беатус. Той закрещя и отчаяно се сви на кравай, мъчейки се да избегне ударите. Белоризците шибаха бързо и отмерено — плющенето се чуваше отчетливо, върху бития цъфтяха рубинени резки. Кръвта започна да пръска по дрехите им, гърбът на Беатус заприлича на тялото на добиче, драно от хищници. Имаше рани дори по бедрата и раменете.
Игуменът даде знак и зверския бой спря. Всички пуснаха окървавените пръчки и съблякоха изцапаните си раса, оставайки само по препаски. Монасите в черно рязко млъкнаха, после подеха нова мелодия — тиха, кротка, успокояваща.
— Сега идва любимата ми част — ухили се Форникий като сатир.
Братята от вътрешния кръг с едно движение свалиха препаските и останаха по адамови одежди. Преодолял част от болката, Беатус успя да се понадигне и да осъзнае какво става около него.
— Не… — промълви той, разбрал какво ще последва.
Игуменът вдигна ръце над главата си, след което ги свали — изпънатите длани сочеха Алтий и Кастус. Те кимнаха и застанаха плътно до Беатус — Алтий отпред, Кастус отзад. Възбудата се носеше във въздуха като плътен, тежък аромат, подета от запятата мелодия. Членовете на присъстващите започнаха да се надигат заплашително, подобно на страховити оръжия.
Кастус грубо изправи пребития монах, карайки го да застане на четири крака. После бръкна в златната съдинка и намаза члена си с миро. Опита да проникне — не се получаваше, намаза и ануса. Пак не поддаваше.
Алтий натисна с пръсти вдлъбнатините под ушите на Беатус, заставяйки го да отвори уста и напъха члена си вътре. Точно в този момент търпението на Кастус се изчерпа и той ръгна грубо.
Ревът на Беатус бе заглушен от пениса в устата му и премина в глухо мучене. Болката отзад беше ужасна, заглушаваше дори унижението. Той усещаше как горещата, дебела глава на Кастус пресира ректума му, дълбаейки все по-навътре и по-навътре. Надавайки отчаяни хъмкания, той предпочете да засмуче пениса на брат Алтий, сякаш той бе парче дърво, което стискаш между зъбите си в мигове на болка.
Двамата монаси изреваха в синхрон и се изпразниха едновременно в него. Извадиха от тялото му своите кожени инструменти за изтезание и той пое глътка облекчение. Понтифий посочи с длани Хумилий и Форникий — следващите мъчители. Старикът разчеса увисналата кожа на корема си и застана пред Беатус, предлагайки му пениса си, спаружен като изгнил зеленчук.
Послушникът се опита да легне под ранения, за да налапа неговия, но игуменът властно го спря:
— Не! Тази нощ брат Беатус не трябва да изкарва семе от себе си. Трябва само да поема, за да успее да се очисти от греха.
Хумилий въздъхна разочаровано и застана отзад. Тънкият му, обилно намазан с миро член се струваше на Беатус едва ли не като мехлем в сравнение с дебелоглавия на брат Кастус. Въртеше мекото парче на Форникий с уста, а в душата му започна да се прокрадва гневът, подобно на малко пламъче, попаднало в камара от слама. Членът на ахкащият от възбуда старик сякаш започваше да става малко по-жилав…
Послушникът свърши бързо и се отдръпна. Старикът се забави — положил ръце на главата на Беатус, той мушкаше с викове в устата му, развял оределите си коса и брада подобно древен библейски пророк. Изписка като жена, когато свърши — една-единствена гнусна капка, която насиленият бе принуден да глътне.
Останаха Аустерий и игумена. Грамадният отговорник по избата мина отзад и едва-едва намаза големия си член. Отец Понтифий леко придържаше грамадното си, посивяло шкембе, докато го подаваше. Започна да пъшка, притворил очи.
Всеки удар на Аустерий караше Беатус да надава вик на болка с пълната си уста. Усещаше, че той тласка с неподправена омраза, искайки да го боли. Пенисът му бе съвсем като оръдие — дълъг, тесен отпред и постепенно разширяващ се към корена, за да завърши с големи като колела топки. Болка, тласкане, вик, унижение, гняв, омраза, отвращение и пак болка, пак тласъци, омраза, ще отмъстя, защо, викове, удавени в сперма…
С дъъъълго изпъшкване игуменът се изпразни. Остана само Аустерий, явно решен да убие Беатус с кожения си топ, изтезавайки го до смърт. Изнасилваният брат дори забрави за смъдящите по гърба си рани, толкова го болеше.
Накрая обаче и тези черясла се предадоха, изливайки адамово мляко дълбоко в Беатус. Шестимата облякоха изпръсканите си с кръв раса и отново образуваха кръг около полуприпадналия си събрат. Понтифий зачете от молитвеника и заразмахва кадилницата — церемонията бе към своя край.
Един-единствен от монасите гледаше хората в центъра с изумление и отвращение. Брат Анимадверто несъзнателно клатеше глава — не, това не можеше да е истина. Това не бе ритуал за пречистване, а оргия, задоволяваща долни страсти. Подобна церемония би била по-подходяща за сбирщина от изроди, почитащи Сатаната…
Сякаш пронизан от стрела при мисълта за Нечестивия, Анимадверто рязко вдигна глава и се втренчи в куполообразния таван на залата. Там, в самия му център, точно над плувналия в кръв Беатус имаше малка капандура. В момента бе изпълнена от лицето на някой, гледащ сцената в залата.
Остиарият ахна и се прекръсти — лицето бе на нечиста сила, яркочервено, с брада и рога, ухилено подигравателно. Дяволът огледа за последно залата, изпълнен с доволство и накрая спря погледа си на Анимадверто. Ухили му се още по-широко и нагло му намигна, след което изчезна.