— Бягай — кратко му каза Анимадверто. Каквито и грехове да имаше, събратът му не заслужаваше такова наказание.
С мъка раненият се изправи и бавно, с накуцване напусна сградата. Отне му време да се изкачи по стената и да я прехвърли, рискувайки на няколко пъти да падне и да се потроши. Накрая успя и с мъка, кървейки, тръгна из леса.
Гората зловещо нашепваше с вятъра, може би се подиграваше на унизения мъж, който вървеше през нея. Между дърветата се кълбяха облаци мъгла, в които се различаваха странни силуети. Единственият мълчалив свидетел на изтерзания му бяг беше пълната луна. Сякаш цяла вечност измина, докато се добере до заветната къщичка.
Вратата на колибата се отвори и Беатус се срина вътре, разбуждайки спящата Венефика.
— Боли ли?
Беатус кимна, стискайки зъби. Лежеше по корем на леглото, а вещицата грижливо обработваше раните му. Душата ѝ кипеше от гняв — знак, че въпреки всичко е привързана към своя монах и той за нея не е просто каприз или женска прищявка.
— Спокойно, ще ти мине — успокояваше го тя, нанасяйки тънък слой зелен мехлем по целия му гръб. — Още утре ще се почувстваш много по-добре.
— Телесно — може би, но не и душевно — изскърца със зъби Беатус, когато Венефика започна да маже и ануса му. Тя кимна.
— Ще им отмъстим както трябва, мъжлето ми. Никой не може да прави такива извратени неща с моя Беатус, без да си получи заслуженото. Колко долен трябва да си, за да криеш низките си страсти зад маската над тайнствени ритуали? Ето, вземи.
С усилие монахът се понадигна и обърна — вещицата му подаваше тумбеста стъкленица, пълна с противна зеленикава течност.
— Излей я утре в казана с манастирския обяд и ще получиш своето отмъщение.
Беатус стоеше на маса досами кухнята, треперещ от гняв и желание за мъст. Беше спуснал ниско качулката на лицето си, за да не го разпознае никой. Чакаше манастирския готвач, брат Кристул, да напусне за малко магерницата, за да облекчи мехура си. Знаеше, че няма да се налага да чака много — брат Кристул имаше болни бъбреци и не можеше да стиска твърде дълго.
Оказа се прав. След малко вратата на кухнята се отвори и готвачът с мъка измъкна чудовищния си търбух през отвора. Притвори след себе си и се заклати досущ като стар паток навън, към клозета. Беатус тихичко се запъти към вратата, огледа се и след като се увери, че никой не го гледа, се вмъкна в магерницата като лисица в курник.
Посрещна го дъхавият аромат на яхния с месо. Наоколо, в привиден безпорядък по масите се търкаляха зеленчуци, ножове, сатъри и вилици, а в ъгъла на стаята вреше грамадният казан — целта на обезчестения монах. Той се приближи, отпуши стъкленицата и започна да излива течността в яденето.
— Брате Кристуле, ще е готово ли скоро…
Беатус светкавично се обърна — отец Понтифий тъкмо влизаше засмян в кухнята, когато го видя. Усмивката му замръзна и се натроши на парчета.
— Беатус?! Какво правиш тук — не трябваше ли да си горе? Какво изливаш в казана…
Монахът трескаво разсъждаваше. Бяха го хванали и истината щеше да излезе наяве — беше се провалил. Внезапно осъзна, че в стъкленицата има останали още една-две глътки течност. Гневът го взриви и той реши, че ако не друго, то поне ще си отмъсти на главния виновник за неговата най-голяма болка и срам.
С три скока Беатус се озова до игумена и заби лакът в лицето му. Веждата на Понтифий се разцепи и той падна по гръб, облян в кръв. Беатус стисна зверски носа му и игумена отвори уста, за да извика, но не успя — стъкленицата изля съдържанието си и той неволно глътна.
— Какво изливам в казана ли? — изкрещя Беатус. — Същото, което и в гърлото ти — отрова! Защото трябва да умреш, дърт дебелако! Да умреш заради това, което ми причини! Всички трябва да умрете!
— Помощ, умирам, Беатус е отровил обяда, не яжте… — хъхреше предсмъртно игумена към вече скупчилите се на вратата монаси.
Гняв обзе иноците. Гняв, който прерасна в ярост — главата на манастира бе убит, а обядът им негоден. И кой бе виновен за това? Предателят сред тях, бившият им събрат, който съгрешаваше с дяволската вещица, който опожари реколтата и вкисна млякото и виното! С животински рев монасите нахлуха в магерницата, награбиха от масите кой каквото свари и погребаха Беатус под телата си, венчавайки го за пръв и последен път в живота му. Сватба на желязо с месо.
Монасите влачеха разпарцаливения труп на Беатус по плочките навън, оставяйки след себе си дебела кървава диря. Стигнаха кладенеца в средата на манастира и хвърлиха тялото вътре.