— Този кладенец вече не ще дава вода, а ще се зазида! — ревеше Аустерий. — Брате Кристуле, вземи с тебе двама послушници и изчистете кръвта на това псе да не мърси благословената манастирска земя! После изхвърли казана и направи вечеря, а всички останали — след мен! Вземете каквото докопате и да отидем в гората, за да намерим проклетата вещица, която размъти ума на Беатус! Тя трябва да умре!
Адилио стоеше на брега на блатото в мрачното, хладно пладне и беззвучно се смееше. Жалки човеци! Какви глупости вършеха, тласкани от греховете, на които бяха подвластни. Бяха готови да убият, без да се замислят, заради гордост, похот и желание за власт. Вече бе крайно време да се намеси в делата човешки на това забравено от Бога място.
Дяволът се втренчи в краката си. Там имаше две котлета, пълни с вода — едната бистра и прозрачна, другата мътна и гнусна. Вода от езерото и вода от блатото. Комбинацията от двете щеше да го освободи от абсурдния образ, който го държеше окован. Виновни за това бяха хората, създали в себе си погрешна представа за външния му вид. Нямаше значение — сега щеше да се освободи и от капана на хорското въображение, и от префърцуненото име, което бе принуден временно да носи.
Адилио взе менчето с блатна вода и го изля на главата си. Жълто-зелена смрадлива вода потече гъста по тялото му и започна да го променя, деформира, не, по-скоро изчиства… Сграби второто котле с бистрата езерна и изкъпа снагата си от смрадта и излишъка.
На мястото на двуметровия червен рогат демон сега се издигаше красив мъж, висок малко повече от метър и осемдесет. Рогата и опашката ги нямаше, а кожата бе бяла, бледа. Рехавата козина от главата бе изчезнала и сега по целия му гръб се спускаше водопад от гъста грива, черна като катран. Брадата беше опадала и на нейно място бе покарала тънка, черна брадичка до средата на гърдите. Мъжът погледна надолу. Членът му бе приел по-нормални размери и вече висеше само до средата на бедрото, а на мястото на копитата имаше нормални човешки ходила с лъскави черни нокти.
Мъжът разтвори обятия и нададе победоносен вик, от който планината потръпна, а дърветата сведоха клони уплашени. С разцепващ трясък от гърба му израснаха големи, ципести крила, а двете празни котлета започнаха да димят с бял и черен пушек. Когато вятърът разпръсна валмата, вместо менчета в краката на демона имаше бляскав меч и черен бич от змийска кожа, навит на кравай.
Той взе оръжията от земята, после изплющя с бича. Змийската лента се разви и плесна по водите на блатото. От него започнаха да излизат зеленикави мехури, които се пукаха на повърхността. Внезапно водата завря и от блатната смрад пред демона се възправи гнусен старец. Имаше дълги до коленете ръце, цялото му тяло бе покрито с гъсти сиви косми. Лицето бе широко, жълто, обсипано с брадавици и обрамчено със сива, подобна на наръч водорасли коса.
Щом позна кой стои пред него, съществото се сгърчи в кръста и ниско се поклони.
— Изпълни повелята ми, обитателю на блатото — властно нареди демонът.
Блатникът10 отново се поклони, плесна с опашка по водата и потъна обратно в смрадливите си селения.
Венефика тихо си припяваше приспивна песничка, докато крачеше към блатото, облечена в любимата си роба на цветя. В прегръдката си люлееше бебешки труп, от чието сърце вчера бе направила чудна супа. Всичко се нареждаше чудесно. Нейният любим монах сега щеше да избие целия противен манастир — не се съмняваше в способностите му. Тогава щяха да заживеят заедно, мирно и тихо, а той да изпълнява всяко нейно желание…
Вещицата стигна до блатото и коленичи на брега, протегнала мъртвото вързопче пред себе си.
— Ето нещо и за теб — усмихнато рече тя.
От водата изхвърчаха познатите дълги ръце, ала този път не приеха полагащата им се дан. Вместо това стиснаха жената за гърлото, заглушавайки изненадания ѝ вик, и я завлякоха навътре, в дълбокия ѝ, зелен гроб.
Брат Анимадверто спря на брега на езерото привечер. Беше капнал от умора и се подпря за малко на един ствол. О, Аустерий, защо бе такъв глупак? Още щом монасите навлязоха в мрачния лес и ужасът започна. Макар да бяха едно голямо множество, постепенно започнаха да се делят на все по-малки и по-малки групи, докато внезапно Анимадверто осъзна, че крачи сам-самичък из дървесата. От време на време чуваше недалеч от себе си писъци и викове, които заглъхваха, преди да осъзнае откъде точно бяха дошли. Братята му загиваха един след друг, сякаш погълнати от самата гора. Аустерий попадна в леговище на глигани и един едър мъжкар го събори на земята и разпра с бивните си. Хумилий намери смъртта си в замаскирана с трева яма, пълна с подострени колове. Кастус тъкмо бе седнал да си почине на един изгнил пън, когато смразяващо ръмжене му разкри, че ще прекара последните си мигове в лапите на мечка. Алтий бе подгонен, разкъсан и изяден от вълча глутница, Форникий смазан от паднало дърво и още, още… Никой не откри вещерската колиба, загинаха всички. Оцелял бе само остиарият — въртейки се заблуден в кръг, той се бе върнал отново при езерото.