Хърбърт Уелс
Човекът, който правеше чудеса
Не се знае дали тази дарба беше вродена. Лично аз считам, че тя се прояви у него внезапно. Нещо повече, до тридесетата си година той бе скептик и не вярваше в чудотворни сили. И тук именно е най-удобно да спомена, че беше дребен човек с топли кафяви очи, щръкнала червена коса, мустаци, чиито краища засукваше нагоре, и лунички. Казваше се Джордж Макуайртър Фодъринги: име, което с нищо не подсказваше за способността на носителя му да върши чудеса; освен това той работеше в кантората на Гомшот. Най-голямата му слабост бе да води догматични спорове. И точно когато твърдеше, че е невъзможно да съществуват чудеса, той за първи път прояви необикновените си способности. Спорът се водеше в кръчмата „Дългият дракон“ и Тоди Биймиш държеше опозицията с монотонното, но твърде резултатно „Така твърдите вие“, от което мистър Фодъринги изчерпваше цялото си търпение.
Освен тях двамата свидетели на спора бяха един много прашен велосипедист, собственикът на заведението „Кокс“ и мис Мейбридж — съвсем достопочтената и твърде представителна келнерка на „Дракона“. Мис Мейбридж стоеше гърбом към Фодъринги и миеше чинии; останалите го наблюдаваха и повече или по-малко се забавляваха от безрезултатността на догматичния метод. Раздразнен от тактиката „Торес-Ведрас“1 на Биймиш, Фодъринги реши да направи едно необичайно реторично усилие.
— Чуйте какво, мистър Биймиш — каза той. — Нека да си изясним добре какво представлява едно чудо. То е нещо противоположно на природните закони, постигнато със силата на волята, нещо, което не би станало, ако не бъде пожелано нарочно.
— Така твърдите вие — заяви мистър Биймиш, отхвърляйки тезата му.
Фодъринги потърси подкрепа от велосипедиста, който до този момент бе само един мълчалив слушател и получи съгласието му, изразено с нерешително покашляне и бърз поглед към Биймиш. Собственикът на заведението нямаше да изрази мнението си и мистър Фодъринги, като се обърна отново към Биймиш, получи неочаквана отстъпка: признаваха му правотата в определението на понятието „чудо“.
— Ето какво, например — продължи Фодъринги, силно окуражен, — би могло да бъде чудо. Тази лампа според естествения закон на природата не може да гори, ако я обърнем наопаки, нали, мистър Биймиш?
— Вие твърдите, че не може — отвърна Биймиш.
— А вие? — запита Фодъринги. — Да не искате да кажете, че… А?
— О, не — отвърна неохотно Биймиш. — Не, не може.
— Така — рече Фодъринги. — Влиза тогава някой, да речем, аз, застава ей тук и казва на тази лампа, точно както правя в момента, съсредоточавайки цялата си воля: „Обърни се наопаки, без да се счупиш, и продължи да светиш.“ И… хоп!
Това, което последва, бе достатъчно да изуми всеки човек. Пред очите на всички ставаше нещо невъзможно, невероятно. Лампата висеше обърната във въздуха, светеше спокойно с пламък, насочен към пода. Беше истинска, неподлежаща на съмнение лампа като всички останали; прозаичната, обикновена лампа на кръчмата „Дългия дракон“.
Фодъринги си остана с протегнат показалец и смръщени вежди като човек, който очаква катастрофален трясък. Велосипедистът, седнал непосредствено до лампата, се сниши и прескочи тезгяха. Всички наскачаха — кой по-енергично, кой по-лениво. Мис Мейбридж се обърна и изпищя. За около три секунди лампата остана неподвижна. Фодъринги издаде слаб вик на душевна болка.
— Не мога да я задържам повече — промълви той. После залитна назад: обърнатата лампа внезапно припламна, падна на ръба на тезгяха, отхвръкна настрана, разби се на пода и угасна.
За щастие тя имаше металически резервоар; в противен случай всичко наоколо щеше да пламне. Пръв проговори мистър Кокс и неговата забележка, лишена от всякакви украшения, се отнасяше до това, че Фодъринги е глупак. Но Фодъринги не бе в състояние да опровергае дори едно основно твърдение като това. Той бе слисан до немай-къде от цялата тази случка. Последвалият разговор не хвърли никаква светлина върху въпроса, поне що се отнася до Фодъринги, и всеобщото мнение не само бе в защита на Кокс, но и се поддържаше твърде ревностно. Всички обвиняваха Фодъринги за този нелеп трик, като го убеждаваха, че е безсмислен рушител на спокойствието и сигурността. Обърканите му мисли бушуваха подобно на ураган. Самият той бе склонен да се съгласи с другите и когато му предложиха да си върви, той направи едно забележително нескопосно възражение.
Тръгна си за дома пламнал и сгорещен, със смачкана яка на палтото, със смъдящи очи и зачервени уши. Неспокойно огледа десетте улични лампи, когато минаваше край тях. Едва когато се озова сам в малката си стая на Чърч Роу, той можа сериозно да премисли станалото и да се запита: „Какво, по дяволите, се случи?“
1