С изтичането на деня душевното му състояние премина от учудване във възторг, макар че обстоятелствата на неговото изгонване от „Дългият дракон“ бяха все още неприятни при спомена за тях, а изопачените сведения за случката, достигнали до неговите колеги, предизвикаха шеги. Явно беше, че трябва да внимава, когато вдига във въздуха чупливи предмети, но във всяко друго отношение дарбата му ставаше все по-обещаваща, колкото повече мислеше за нея. Между другото той възнамеряваше да увеличи личното си имущество, като тихомълком създаде някои неща. Сътвори чифт великолепни диамантени копчета за яка, ала набързо ги унищожи, когато младият Гомшот се приближи до бюрото му в кантората. Боеше се, че младият Гомшот може да се учуди откъде ги е взел. Стана му съвсем ясно, че тази негова дарба изисква предпазливост и бдителност при практикуването й, но доколкото можеше да прецени трудностите за придобиване на майсторство в тази насока, те нямаше да бъдат по-големи от тези, които срещна, когато се учеше да кара велосипед. Навярно тази аналогия, а също и чувството, че няма да бъде добре посрещнат в „Дългият дракон“, го накараха след вечеря да излезе на уличката зад газовата фабрика и да се усамоти в извършването на няколко чудеса.
В опитите му естествено имаше известна липса на оригиналност, тъй като независимо от своята воля мистър Фодъринги не беше някаква изключителна личност. Дойде му наум за вълшебството на Мойсеевия жезъл, но нощта бе тъмна и неблагоприятна за обуздаване на големи, сътворени по чудо змии. После си спомни легендата за Танхойзер, която бе прочел на гърба на програмата на филхармонията. Това му се стори необикновено привлекателно и безвредно. Заби бастуна си в тревата край пътеката и заповяда на сухото дърво да разцъфне. Незабавно въздухът се изпълни с аромата на рози и на светлината на кибритена клечка той с очите си видя, че това красиво чудо наистина е изпълнено. Задоволството му бе прекъснато от нечии приближаващи се стъпки. Изплашен да не разкрият преждевременно неговата способност, той тутакси се обърна към разцъфналия бастун с думите:
— Върни се обратно.
Искаше да каже „Превърни се обратно“, но както вече споменахме, сгреши. Бастунът започна да се движи назад с доста голяма скорост и в същия миг от приближаващия се човек долетя разгневен вик и една груба дума.
— По кого хвърляш бодливи пръчки, глупако? — извика човекът. — Удари ме по пищяла!
— Прощавай, приятелю — отвърна мистър Фодъринги и като разбра колко нескопосно ще прозвучи обяснението му, взе да си подръпва неспокойно мустака. Той видя да се приближава Уинч, един от тримата полицаи в Имъринг.
— Какво искаш да кажеш? — запита полицаят. — А, ти ли си бил? Господинът, който счупи лампата в „Дългият дракон“.
— Не исках да те ударя — рече Фодъринги, — повярвай ми.
— Тогава защо правиш това?
— Хайде, хайде. Нищо ти няма — отвърна Фодъринги.
— Нищо ли? Знаеш ли как ме заболя? Защо го направи, а?
В момента Фодъринги не можа да измисли нищо, за да се оправдае. Мълчанието му, изглежда, подразни Уинч.
— Този път, млади човече, ти обиждаш полицията. Ето какво правиш, ясно ли ти е?
— Слушай, мистър Уинч — каза Фодъринги отегчен и смутен. — Много съжалявам. Истината е, че…
— Какво?
Той не можа да измисли нищо друго, освен самата истина.
— Правех чудо. — Опита се да импровизира, но въпреки усилията, не успя.
— Правел си какво? Я не дрънкай глупости. Правел си чудо, а? Чудо! Та това е направо смешно! Нали ти беше човекът, който не вярва в чудеса? Истината, драги мой, е, че това е още една от твоите глупави измислици. Я чуй какво ще ти кажа…
Но мистър Фодъринги не успя да чуе какво ще му каже мистър Уинч. Той разбра, че се е издал, че е разкрил ценната си тайна на целия свят. Силен пристъп на раздразнение го накара да действува. Обърна се бързо и гневно към полицая:
— Стига толкова! Достатъчно време изгубих! Ще ти покажа аз на тебе кое е глупава измислица. Върви по дяволите! Махай се!
В миг се видя сам!
Тази нощ мистър Фодъринги не прави повече чудеса, нито си даде труд да разбере какво е станало с разцъфналия му бастун. Върна се в града, изплашен и смирен, и се прибра в стаята си.
— Господи! — каза си той. — Каква могъща дарба, наистина изключително могъща. Всъщност аз съвсем не исках чак толкова много. Наистина не исках… Питам се, как ли изглежда адът?