— Тази работа, изглежда, просто няма граници — рече Фодъринги. — А колкото до мистър Уинч…
— Никакви граници. — И застанал върху килимчето, Мейдиг, като отхвърли с едно махване на ръката трудността с Уинч, изреди цяла серия чудесни предложения, които му хрумнаха в момента.
За същността на разказа не е от значение характерът на тези предложения. Достатъчно е да споменем, че те бяха замислени в дух на безкрайно доброжелателство, което на времето се наричаше „доброжелателство на сития“. Достатъчно е също да споменем, че проблемът с Уинч остана неразрешен. Не е нужно да описваме доколко тези предложения се осъществиха. Направени бяха изумителни промени. В малките часове на нощта Мейдиг и Фодъринги забродиха из мразовития пазарен площад под кротката луна, обладани от магьоснически екстаз. Мистър Мейдиг размахваше ръце и жестикулираше, мистър Фодъринги — нисък и наежен, и вече без да изпитва стеснение от величието си. Те преобразиха всички пияници в Управлението, промениха всичката бира и алкохол във вода (в този случай мистър Мейдиг надделя над Фодъринги). Освен това подобриха до голяма степен железопътните съобщения на селището, отводниха блатото на Флиндър, облагородиха почвата на хълма с едното дърво и излекуваха брадавицата на викария. Сега щяха да решават какво може да се направи с повредената подпора на Южния мост.
— Утре няма да познаят това село — въздъхна Мейдиг. — Колко изненадани и благодарни ще бъдат всички! — И точно в този момент църковният часовник удари три часа.
— Виж ти — каза Фодъринги, — три часът. Трябва да се връщам. От осем съм на работа. А при това мисис Уимз…
— Та ние едва започваме — отвърна Мейдиг, обладан от сладостта на неограничената сила. — Ние едва започваме. Помислете си само колко добрини правим. Когато хората се събудят…
— Но… — понечи да възрази Фодъринги.
Изведнъж Мейдиг го хвана за ръка. Очите му искряха безумно.
— Драги приятелю — рече той, — няма за какво да бързаме. Погледнете — той посочи луната в зенита.
— Е? — попита Фодъринги.
— Защо не? Спрете я — каза свещеникът.
Фодъринги погледна луната.
— Малко височко е — каза той след кратка пауза.
— Защо не? — продължи Мейдиг. — Всъщност тя няма да спре. Вие спирате въртенето на земята. Времето спира. Ние не правим нищо лошо.
— Хм — замисли се Фодъринги. — Добре. — Той въздъхна. — Ще опитам. Ей… — Той закопча дрехата си и се обърна към обитаемия глобус, като си придаде толкова самоуверен вид, колкото бе по силите му. — Спри да се въртиш, чуваш ли? — каза мистър Фодъринги. Той тутакси полетя презглава във въздуха със скорост десетки мили в минута. Въпреки безбройните кръгове, които описваше всяка секунда, той мислеше. Защото мисълта е нещо прекрасно — понякога бавна като течаща смола, понякога мигновена като светлината. Той помисли само за секунда и заповяда:
— Да сляза на земята здрав и читав! Каквото и да се случи, да сляза на земята здрав и читав!
Той пожела това съвсем навреме, защото дрехите му, загрети от бързия полет във въздуха, вече бяха леко обгорели. Приземи се със силен, но съвсем безболезнен удар и падна в нещо, което навярно бе купчина току-що разровена пръст. Огромна маса метал и зидария, която поразително приличаше на часовниковата кула в средата на пазарния площад, се удари в земята край него, рикошира и се разбиха камъни, тухли и отломки, подобно на избухнала бомба. Една полетяла крава се блъсна в един от по-големите късове и се разби като яйце. Чу се трясък, в сравнение с който всички най-силни трясъци в досегашния живот на Фодъринги изглеждаха като падане на прах, и той бе последван от цяла серия по-слаби трясъци. Силен вятър бучеше над земята и в небето, така че Фодъринги едва можа да вдигне глава, за да погледне. Известно време не му достигаше дъх и бе твърде слисан, за да разбере къде се намира и какво се е случило. И първата му реакция бе да опипа главата си и да се увери, че буйно развяващата се коса е все още на главата му.
— Господи! — ахна мистър Фодъринги, едва способен да говори от урагана. — Насмалко не загинах. Какво става? Бури и гръмотевици. А само преди минута беше прекрасна нощ. Мейдиг ме накара да извърша това. Какъв вятър! Ако правя глупости от тоя род, има опасност да ми се случи нещо ужасно!… Къде ли е Мейдиг? И каква бъркотия е настъпила!
Огледа се наоколо, доколкото му позволяваше развятата дреха. Видът на нещата бе наистина изключително странен.
— Все пак небето си е останало същото — рече Фодъринги. — И това е май единственото нещо, както трябва. Но даже оттам изглежда, че се задава страхотен ураган. А ето я и луната над мене. Също както си беше допреди малко. И светло като ден. Що се отнася до всичко останало обаче… Къде е селото? Къде са… къде са другите неща? И откъде, за бога, се взе този вятър? Аз не съм поръчвал никакъв вятър.