Мистър Фодъринги се опита да се изправи на крака, но напразно. И след един неуспешен опит остана да се крепи на четири крака. Той се обърна гърбом към вихъра, за да разгледа огрения от луната свят, а полите на дрехата му се вееха над главата.
— Има някаква сериозна грешка — рече той. — А каква е тя, господ знае.
Надлъж и шир сред яркия блясък и през мъглата от прах, който се носеше пред виещия ураган, не се виждаше нищо, освен изровени грамади пръст и купища развалини — без дървета, без къщи, без познати форми, само някаква пустош и безпорядък, който по-далеч се губеше в тъмнината под развихрените колони и кълба на облаците, светкавиците и мълниите на бързо надигащата се буря. Край Фодъринги на бледата светлина се виждаше нещо, което някога навярно е било бряст, а сега представляваше куп трески, всичко — от върха да корените; малко по-нататък изпод целия този хаос се издигаше усукана купчина железни греди — очевидно предишният виадукт.
Нали разбирате, когато мистър Фодъринги спря въртенето на земното кълбо, той не бе предвидил какво, ще стане с предметите по повърхността. А земята се върти толкова бързо, че повърхността при екватора се движи с над хиляда мили в час, а при нашата географска ширина — с повече от половината на тази скорост. Така че селото, мистър Мейдиг, мистър Фодъринги, всички и всичко силно залитна напред с около девет мили в секунда, което ще рече, много по-силно, отколкото ако беше изстреляно от някой топ. И всички хора, всички живи същества, всички къщи, всички дървета — целият свят, така както го знаем, полетя напред и се разби напълно разрушен. И това бе краят.
Мистър Фодъринги естествено не можеше да си даде сметка за всички тези неща. Но той съзнаваше, че неговото чудо е претърпяло неуспех и изпита безкрайно отвращение към всякакви чудеса. В момента го обкръжаваше мрак, защото облаците се бяха събрали и закрили луната, която той бе зърнал само за миг, а въздухът бе изпълнен със свистящи, подобни на измъчени привидения, порои градушка. Силното бучене на вятъра и водите пронизваше земята и небето. И като се взираше изпод ръката си през праха и суграшицата по посока на вятъра, той видя на неспокойната светлина на светкавиците една огромна водна маса, която настъпваше към него.
— Мейдиг! — понесе се немощният глас на мистър Фодъринги всред бушуващия рев на необузданата природа. — Ей, Мейдиг!… Спри! — изкрещя Фодъринги към прииждащата вода. — За бога, спри! Почакайте за минутка! — обърна се то към светкавиците и гръмотевиците. — Само за минутка да събера мислите си… А сега какво ще стане с мен? — простена той. — Какво? Господи! Бих искал Мейдиг да е тук… Зная — продължи Фодъринги, — но, за бога, нека този път всичко излезе както трябва.
— Ах! — възкликна той. — Нека нищо, което заповядам, да не стане, преди да съм казал „Хайде!“… Божичко! Как не можах да се сетя за това по-рано!
Фодъринги напъваше слабия си глас срещу бурята, викайки все по-силно с напразното намерение да се чуе.
— Сега!… Раз-два. Внимавайте какво казах току-що. Най-първо, когато стане всичко, което имам да кажа, нека да загубя чудотворните си способности, нека моята воля стане като на всички останали и нека всички тези опасни чудеса да спрат. Те не ми харесват. Никога не бих ги направил. Никога вече. Това е първото. А второто — нека се върна отново там, където бях, преди да започнат чудесата, нека всичко бъде, както преди да се обърне наопаки онази проклета лампа. Това е твърде много, но е последното, което пожелавам. Разбрахте ли? Никакви чудеса повече, всичко както си беше — аз обратно в „Дългият дракон“, точно в момента, преди да си изпия бирата. Ей това! Да.
Той зарови ръце в земята, затвори очи и каза:
— Хайде!
Изведнъж всичко утихна. Забеляза, че стои прав.
— Така твърдите вие — обади се някакъв глас.
Фодъринги отвори очи. Беше в кръчмата „Дългият дракон“ и спореше с Тоди Биймиш за чудесата. Смътно долови нещо много голямо и забравено, но това чувство неусетно премина. Разбирате ли, с изключение на загубата на чудотворните му способности, всичко беше както преди; следователно умът и паметта му сега бяха точно такива, каквито бяха в началото на този разказ. Така че той не знаеше абсолютно нищо относно казаното тук. Не знае нищо за това и до ден-днешен. При това той, както преди, не вярваше в чудеса.
— Чудесата, собствено казано, не биха могли да се случат — рече той, — каквото и да твърдите. И съм готов да докажа това.