Мнозина от хората, които се движеха насреща ни познаваха Джек и всеки, който се вгледаше в неговото кръгло, червено лице, неволно се усмихваше. На ъгъла на Хай-стрийт се разминахме с малко момиче-надничарка.
— Добър вечер, мистър Баридж — промълви тя. Той пъргаво се обърна и я хвана за рамото:
— Как е татко ви?
— Ох, мистър Баридж, пак е без работа. Всички фабрики са закрити — отвърна малката.
— А мама?
— Съвсем не е по-добре отпреди, сър.
— И от какво живеете?
— Сега Джими припечелва по нещичко, сър.
Той извади от джоба на жилетката си няколко лири и ги пъхна в ръката на момиченцето.
— Е, хайде стига, стига, детенце — прекъсна потока на нейните благодарности. — И непременно ми пишете, ако нещата не тръгнат към по-добро. Знаете къде да намерите Джек Баридж.
Надвечер, разхождайки се из улиците на града, аз се озовах близо до хотела, където живееше Джек Баридж. Прозорецът на залата бе отворен и от него в мъглата се лееше старинна буйна песен. Подхващаше Джек: неговият звънък, жизнерадостен глас се носеше като порив на вятъра и със своята ободряваща човечност измиташе всичкия боклук от сърцата. Той седеше начело на масата, заобиколен от тълпа шумни сътрапезници. Аз постоях малко и като го наблюдавах, светът ми се стори не чак толкова мрачно място, както понякога си го рисувах.
Реших, че щом се върна в Лондон, ще намеря Джек и ето че една вечер тръгнах да търся уличката в района Майл-Енд-роуд, където той живееше.
Тъкмо бях свърнал зад ъгъла и насреща ми се появи Джек в собствената си двуколка. Конете и двуколката изглеждаха доста елегантно. До него седеше спретната, сбръчкана старица, която той ми представи като своя майка.
— Разправям му, че трябва да вози със себе си някоя хубавица, а не такава баба като мене, дето разваля целия фасон — изрече възрастната лейди, докато слизаше от двуколката.
— Ама и ти ги говориш едни — възрази със смях синът, скочи на земята и подаде юздите на малчугана, който стоеше наблизо в очакване. — Ти всяка по-млада направо я удряш в земята. Отдавна съм обещал на старата госпожа, че ще дойде време и тя ще се вози на собствен екипаж — продължи Джек, обръщайки се към мене. — Не е ли така, мамо?
— Разбира се, разбира се — отвърна старицата и бодро се заизкачва по стъпалата. — Ти си ми добър син, Джек, много добър син.
Последвах ги в гостната. Когато той влезе, лицата на всички в стаята светнаха и бе посрещнат с дружни радостни поздрави. Старият неприветлив свят остана зад прихлопнатата входна врата. Като че бях се пренесъл в страна, населена с герои на Дикенс. Пред моя поглед червеноликият човек с малки искрящи очички и железни бели дробове се превърна в огромна дебела домашна фея. От необятните му джобове се появи тютюн за стареца-баща, огромна чепка оранжерийно грозде за болното дете на съседите, което сега времено живееше тук; книжка на Гент — любимеца на момчетата — за шумното хлапе, което наричаше Джек „чичо“; бутилка порто за някаква жена в неопределена възраст, също роднина, с подпухнало, уморено лице; бонбони за малкото момче (чие момче така и не разбрах) в такова количество, че биха могли спокойно да го разболеят за цяла седмица; и накрая — тесте ноти за по-младата сестра.
— Ние непременно ще направим от нея лейди — казваше той и притискаше срамежливо-пламналото лице на момичето към ярката си жилетка, галейки едновременно със своята груба ръка красивите къдри. — А като порасне голяма, тя ще се ожени за жокей.
След вечерята той приготви най-превъзходен пунш с уиски и почна да уговаря старата лейди да се присъедини към нас; старицата дълго се отказваше и кашляше, но в края на краищата се предаде и пред очите ми пресуши цяла чаша. За децата забърка необикновена смес, която нарече „приспивателно“. В състава на сместа влизаха гореща лимонада, билково вино, захар, портокали и малинов оцет. Сместа предизвика желаното въздействие.
Аз се заседях до късно, слушайки разни истории от неговия неизчерпаем резерв. Над по-голямата част от историите той се смееше едновременно с нас и от заразителния му могъщ смях потрепваха евтините стъклени украшения върху камината; но от време на време го налягаха спомените и лицето му ставаше сериозно, тогава ниският глас на Джек потрепваше.
Пуншът поразвърза езиците и старците биха могли да омръзнат със своите дитирамби по негов адрес, ако Джек, почти грубо, не ги прекъсваше.
— Замълчи де, мамо — подвикваше и с доста сърдит тон. — Каквото правя, правя го за собствено удоволствие. Харесва ми да виждам, че на всички около мене им е добре. И ако не им е добре, разстройвам се повече, отколкото те самите.