— Да — свирепо изръмжа старецът. — Дявол да я вземе тая компания, дето се готви да отиде в небесата! Господ да ме накаже, ако в ада не се съберат по-весели хора.
Прекъсна ни сърдита разправия в кантората. Беше се върнал Джек и вече плашеше с полицията някаква развълнувана жена. Тя очевидно се бе объркала и бе донесла лихвата с един ден по-късно от срока. Като се освободи от нея Джек влезе в гостната. В ръката си държеше часовник — предмета на спора.
— Наистина е безмерна милостта на Бога — заяви, любувайки се на часовника. — Той струва десет пъти повече, отколкото съм й отпуснал за него.
Изпрати баща си обратно в кантората, а майка си в кухнята да му приготви чай и известно време ние седяхме сами и беседвахме. Неговите думи ми изглеждаха като странна смес от самовъзхвала, надничаща през тънката завеска на самоунижението, с приятната увереност, че си е обезпечил топло местенце в рая плюс точно толкова приятната увереност, че болшинството от останалите хора не са си осигурили такова местенце. Да се приказва с него беше досадно и спомняйки си за някаква делова среща, аз станах и се сбогувах.
Той не се опита да ме задържи, но се виждаше, че го разпъва желанието да ми каже нещо. Накрая, измъквайки от джоба си някакъв църковен вестник и сочейки с пръст в текста, изрече:
— Вас, навярно, сър, съвсем не ви интересуват градините на бога?
Хвърлих поглед към мястото, което сочеше. Начело на списъка на пожертвователите за някаква поредна мисия при китайците личеше: „Мистър Джон Баридж — сто гвинеи“.
— Доста много жертвате, мистър Баридж — забелязах като му връщах вестника.
— Господ ще ми го възвърне стократно.
— И по тази причина ви е необходимо да получите писмено свидетелство, че авансът е внесен, а? — добавих.
Той ми хвърли изпепеляващ поглед, но не отговори нищо. Стиснах ръката му и си отидох.