Аз не обичам себеподобните си. Справедливостта изисква да добавя, че те изглежда в по-голямата си част също не ме харесват. Мразя техните жалки угоднически нрави, тяхната делничност, техния фалш, техните тесногръди разбирания. Те се обиждат от рязката ми прямота, от моето незачитане на социалните им закони, от моята нетърпимост към всичко ограничено. Сред книгите и опиатите в своето самотно свърталище в Манси аз гледах как човешката тълпа минава покрай мен със своята политика, изобретения и празнословие и оставах в пълен покой и щастие. Но не и в застой, тъй като работех в своята собствена малка бразда и постигах успехи. Имам основание да вярвам, че атомната теория на Далтон е основана върху грешка и знам, че живакът не е елемент.
Денем бях зает със своите дестилации и анализи. Често забравях да се нахраня и когато старата Медж ме извикваше за чая, намирах обяда си недокоснат на масата. Нощем четях Бейкън, Декарт, Спиноза, Кант — всички онези, които се бяха ровили в непознаваемото. Те до един са безплодни и празни, бедни на резултати, но обилни на многосрични думи. Напомняха ми хора, които докато копаят и търсят злато, изравят много червеи, а след това екзалтирано започват да ги показват, като че ли това е била тяхната цел. Отвреме-навреме ме завладяваше някакъв неукротим дух и аз предприемах преходи от по тридесет-четиридесет мили без почивка или забавяне на темпото. В случаите, когато бродех из околните села измършавял, небръснат и разчорлен, жените се втурваха на пътя и бързо прибираха децата си в къщи, а селяците се тълпяха навън пред кръчмите, за да ме позяпат. Вярвам, че бях известен надалеч в околностите като „шантавия господар на Манси“. Все пак тези мои набези във вътрешността бяха редки, защото обикновено се разхождах на собствения си бряг, където укротявах духа си със силен черен тютюн, а океанът ставаше мой приятел и довереник.
Има ли по-добра компания от това величествено неуморно пулсиращо море? Има ли човешко настроение, на което то не би подхождало и съчувствало? Няма толкова въодушевени хора, които да не изпитат още по-голямо въодушевление, когато се вслушат в неговото весело вълнение и видят надпрепускащите се дълги зелени вълни с отблясъци на слънчеви лъчи и искрящи гребени. Но когато сивите грамади размятат яростно глави и вятърът започне да крещи над тях, подбуждайки ги към все по-луда и бурна надпревара, тогава най-мрачно настроените хора чувстват, че има един меланхоличен принцип, заложен в природата, също толкова печален, колкото и собствените им мисли. Когато в залива на Манси морето бе спокойно, повърхността му ставаше гладка и светла като лист сребро, разкъсвана само на едно единствено място недалеч от брега, където над водата стърчеше дълъг, черен гребен, наподобяващ назъбения гръб на заспало чудовище. Това беше видимата част на опасната верига от скали, известна сред рибарите като „ръбестия риф на Манси“. Когато вятърът духаше от изток, вълните се разбиваха с трясък в този риф и пръските отлитаха далеч-далеч зад къщата ми — чак някъде до хълмовете. Самият залив бе стръмен и величествен, но в същото време доста открит за северния и източния щорм и твърде ужасяващ със своя риф, за да бъде използван често от моряците. Това самотно място бе обвито с романтика. Един спокоен ден както се бях изтегнал в лодката, надникнах през борда и видях далеч в дълбочината мяркащите се призрачни силуети на огромни риби — риби, каквито ми се струва, че никой естествоизпитател никога не е виждал и които моето въображение отъждестви с демоните на този пуст залив. Веднъж в една спокойна нощ, както стоях до сами водата, силен вик сякаш на жена, изпаднала в безнадеждна мъка, се изтръгна от недрата на дълбините като разцепи притихналия въздух и в продължение на тридесеттина секунди ту заглъхваше, ту се извисяваше. Чух това със собствените си уши.
На това странно място с вечните хълмове зад мен и неизменното море отпред работех и размишлявах в продължение на повече от две години необезпокояван от местните жители. С течение на времето бях приучил старата си прислужница на навика да пази тишина, така че тя все по-рядко отваряше уста, макар и да не се съмнявам, че когато тя посещаваше роднините си в Уик два пъти в годината, за няколкото дена езикът й е наваксвал принудителното си бездействие. Бях на прага да забравя, че съм част от човешкото семейство и да заживея изцяло с мъртвите, в чиито книги се вдълбочавах, когато внезапно се случи нещо, което насочи всички мои мисли в нова посока.
През месец юни след три бурни дни последва един тих и спокоен ден. Онази вечер нямаше и помен от вятър. Слънцето залезе зад линията от розови облаци на запад и спокойната повърхност на залива бе набраздена от червени ивици. Локвите по плажа, останали след отлива, изглеждаха като разлята на жълтия пясък кръв — сякаш някакъв ранен великан се бе тътрил по този път и бе оставил след себе си тези червени следи от мъчителните си рани. Когато падна здрач, няколкото разпръснати облака, които се бяха притаили на източния хоризонт, се сраснаха и образуваха голяма безформена купчина. Показанията на барометъра все още бяха много ниски и аз знаех, че се задава нещо злокобно. Около девет часа от морето се изтръгна мъчителен вопъл, сякаш от угрижено същество, научило, че часът на мъченията отново е настъпил. В десет часа от изток повя тънък бриз. Към единадесет той прерасна в буря и към полунощ се развихри най-яростният щорм, какъвто мога да си спомня на този брулен от стихиите бряг.