Но там имаше и един, който ме заинтригува повече от останалите. Той бе висок човек, застанал настрана от другите, изправен върху клатещата се развалина, сякаш беше под достойнството му да се вкопчи в някое въже или за фалшборда. Бе сключил ръце зад гърба си с увиснала глава на гърдите, но дори и в тази обезверена поза и във всяко негово движение се забелязваше свобода и решимост, което го представяше като човек, който едва ли би се предал на отчаянието. По откъслечните му бързи погледи нагоре-надолу и навсякъде наоколо наистина можех да доловя, че преценява всеки шанс за спасение, но въпреки че често се взираше в бесния прибой, зад който можеше да различи тъмната ми фигура върху плажната ивица, неговото достойнство или някакви други причини не му позволяваха да моли за помощта ми по какъвто и да било начин. Той стоеше мрачен, мълчалив и непроницаем като гледаше надолу към черното море и чакаше какво ще му отреди Съдбата.
Струваше ми се, че този въпрос скоро ще бъде разрешен. Докато наблюдавах, една масивна водна грамада, която се надигаше над всички останали вълни и ги следваше като овчар стадото си, се нахвърли върху шхуната. Фок-мачтата се откъсна в основата си и хората, които се бяха вкопчили за вантите, бяха пометени като тресчици. С раздиращ звук корабът започна да се прекършва на две — там, където острият гръб на рифа на Манси се врязваше в кила му. Самотният мъж на бака изтича бързо през дека и грабна нещо бяло, което вече бях забелязал, но без да успея да разбера какво е всъщност. Когато го повдигна, светлината падна върху него и аз видях, че това всъщност беше жена, чието тяло и рамене бяха привързани към рейка така, че главата й да се подава над водата. Той я пренесе внимателно настрана и близо минута й говореше така, сякаш й обясняваше невъзможността да останат повече на кораба. Нейният отговор бе твърде странен. Видях как тя напълно съзнателно вдигна ръка и го удари през лицето. За известно време той замлъкна, но после пак й заговори, обяснявайки й, доколкото можех да съдя по движенията му, какво трябва да прави, след като попадне във водата. Тя се отдръпна от него, но той я хвана с двете си ръце. За момент се наведе над нея и ми се стори, че я целуна по челото. В следващия миг една голяма вълна връхлетя край единия борд на рушащия се кораб. Мъжът се наведе и постави жената на върха на гребена й така нежно, сякаш се слага дете в люлка. Видях бялата й рокля да се откроява сред пяната в билото на тъмната грамада, а след това светлината постепенно намаля и разцепената шхуна заедно със самотният й обитател се скриха от очите ми.
Както наблюдавах тези неща, човешкото в мен изведнъж надмогна философията ми и аз почувствувах неудържим подтик да направя нещо. Захвърлих цинизма си настрана като дреха, която можех да надяна отново след работа, и стремително се втурнах към греблата и лодката си. Тя беше едно продънено корито, но какво от това? Нима аз, който бях отправял страстни и колебливи погледи към шишето с опиума, трябваше сега да преценявам шансовете и да издребнявам пред опасността? Със силата на маниак избутах лодката в морето и скочих вътре. За известно време бе съмнително дали ще оцелее сред кипящите вълни, но с дузина неистови замаха на греблата я прекарах през тях макар и наполовина пълна с вода. Вече бях преминал през прибоя. Ту се издигах, издигах нагоре върху широките черни гърди на водните грамади, ту потъвах надолу, надолу, сякаш достигайки самото дъно, а като поглеждах нагоре, виждах навред отблясъците на пяната на фона на тъмното небе. Далеч зад себе си дочувах дивите вопли на старата Медж, която, след като бе видяла да тръгвам, без съмнение бе помислила, че лудостта ми е достигнала връхната си точка. Гребях и хвърлях погледи през рамото си, докато накрая върху билото на една голяма вълна, която се носеше право срещу мен, различих бледите очертания на жената. Щом премина покрай мен, аз се наведох и я сграбчих, а после с усилие я вдигнах цялата пропита от вода и я поставих в лодката. Нямаше нужда да греба обратно, защото следващата вълна ни подхвана и ни захвърли на брега. Придърпах лодката на сигурно място, а след това повдигнах жената и я занесох в къщата, последван от моята прислужница, преливаща от шумни хвалебствия и поздравления.
Сега, когато бях извършил всичко това, бях обзет от особено чувство. Усетих, че товарът ми е жив, тъй като докато я носех, допрях неволно ухо до гърдите й и чух немощното туптене на сърцето й. Узнавайки това, я поставих на пода близо до огъня, запален от Медж, със същите чувства, с които бих се отнесъл към наръч дърва. Изобщо не погледнах нито веднъж към нея, за да видя дали е красива или не. От години вече малко се интересувах от женския лик. Все пак, както си лежах в койката горе, чух как старата жена възвръщайки топлината в тялото й, приглушено напяваше „Ой, милото ми девойче! Ой, сладкото ми девойче!“, от което разбрах, че тази захвърлена отломка беше както млада така и хубава.