- Не... - Пръстите ѝ се вбиха в бузите му, задушиха думите му.
- Разбери ме, Джон, не ти предлагам идея за дискусия. Просто ти съобщавам какво смятам да направя. Когато го открием, ще го убия. От теб искам само да ми се махнеш от пътя и да ме оставиш да го направя.
- Няма да го направиш.
- Ти си го правил - просъска тя.
Бекер отстъпи назад като ударен в лицето. Карин не му обърна внимание, не показа с нищо, че е разбрала колко го е наранила.
- Защото той е мой - доуточни тя. - Мой! - Бекер не бе напълно сигурен кого точно има предвид: сина си или Ламънт.
Освободена от ръцете на Бекер, тя закрачи напред-назад, като говореше на себе прекалено ниско и неясно, за да разбере какво казва. Бекер я остави да се носи из канцеларията, извън контрол като детски пумпал, който се върти бързо, но губи скорост и се клати неравномерно, като помита всичко по пътя си. „А аз съм точно на пътя ѝ“ - помисли си той.
Карин неочаквано спря и се залюля напред и назад, вътрешното напрежение бе пробило маската и сега го гледаше не само от очите, а и от лицето ѝ. Тя изглеждаше внезапно остаряла с двайсет години и смъртно уморена.
Но не умора, а внезапна мисъл я бе принудила да се спре. Раменете ѝ се смъкнаха, главата ѝ се отпусна, очите ѝ се вторачиха невиждащо в пространството с някакъв безмълвен ужас. Бекер пристъпи към нея, тя се обърна и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път. Когато очите им се срещнаха, лицето ѝ неочаквано се сгърчи от неописуема болка.
- Аз го биех - заяви тя, гласът ѝ прекъсна на думата „биех“, като че ли тя бе пламтяща жарава върху езика ѝ и гореше устата ѝ.
Бекер запротестира, но тя поклати глава и заповтаря:
- Удрях го. Биех го.
- Кого?
- Джак. Моят Джак. - Тя заплака, сълзите ѝ потекоха веднага, като че ли задържани прекалено дълго, и сега се изливаха свободно над бариерата, която ги бе спирала до този момент. - Веднага след като баща му ни напусна, сред най-голямата каша, в най-лошия момент. Той направи нещо, Джаки направи някаква беля, не знам точно каква. Не беше нещо кой знае какво, той не е непослушно дете, просто направи нещо, вероятно много дребно... Заплясках го и не можах да се спра, просто не можех да се спра... Продължавах да го удрям, удрям и удрям... Не знам какво ми стана тогава, загубих контрол над себе си, беше ужасно... Направих го три пъти. Последният път го ударих така, че от носа му потече кръв... Направих го на моето момче, Джон!
Този път тя сама потърси ръцете му и се притисна към него така, че кобурът под мишницата ѝ се впи в ребрата му.
Тя говореше в ризата му, платът заглушаваше гласа ѝ, изкривен от ридания.
- Нима наистина съм го вършила? И съм го направила прекалено пасивен? И затова се случи... случи това?
- Не, не...
- Но такава е твоята теория, нали? Ламънт отвлича пасивните деца, онези, които не викат, не се съпротивляват, не се...
- Не, това не е твоя...
- С това ли искаше да се съглася? Не настояваше ли да призная, че разбирам всичко, но просто не искам да си го кажа? Не твърдеше ли, че аз съм го направила такъв - готов да последва когото и да било?...
- За Бога, Карин, спри да се обвиняваш така. На първо място ние дори не знаем какво точно се е случило...
Тя се откъсна от него.
- Аз знам.
Отпусна се на пода, обгърна с ръце раменете си, сякаш се опитваше да не позволи на мъката да я разкъса на парчета, и се залюля в безсловесно, пронизващо ридание, натежало от скръб и болка.
За момент Бекер я гледа безпомощно как се люлее уапред и назад, смразен от звуците, които издаваше. После коленичи до нея, обгърна я с ръка и тя рязко се обърна към него, вкопчи се в ризата му, дръпна я, приближи лицето му до своето. Притисна устни към неговите с такава сила, че той загуби равновесие.
- Хиляди дяволи, Бекер! Не мога да изкарам до сутринта, не мога!... Умирам, Джон, умирам!...
Тя задърпа токата на колана му, после се изправи и изгаси единствената светлина в стаята. Бекер също се изправи и тя отново се нахвърли върху него, пак затегли колана му. Все още бе с блузата и кобура под мишница, но бе успяла някак да махне полата и чорапогащите си, докато загасяше лампата.