- Помогни ми. Исусе, Джон, помогни ми! - шепнеше тя. Освободи колана и ципа му и пак притисна устни към неговите, а после бясно атакува устата му с език. Бекер знаеше, че това не е целувка, а друг израз на вик от болка...
Опита се да я успокои, оттегли се от алчната ѝ уста, обсипа врата ѝ с целувки, плъзна гальовно ръце по ръцете ѝ, под гърба на блузата ѝ, притегли тялото ѝ към своето с постепенно увеличаващ се натиск. Тя се гърчеше срещу него, нетърпелива, нежелаеща да се покори на ласките му - и още по-силно го удряше в лицето киселата миризма на страха ѝ...
Ръката му се придвижи нагоре, за да обгърне гръдта ѝ, предизвикателно ласкава, предизвикателно бавна, но тя се притискаше и търкаше бясно в него.
- Не ми трябва нежността ти - изкрещя тя. - Не и сега!
Бекер се опита да я положи на пода, но тя го отблъсна и се обърна с гръб към него, като придвижи бедра назад, докато ги притисна в слабините му.
Той я облада отзад, изправен, с панталони, смъкнати до коленете, а тя се държеше с две ръце за ръба на бюрото. Тласъците ѝ назад-напред бяха по-резки и бързи от неговите, тя ги придружаваше с ниско ръмжене и сумтене при всяко усилие, докато свирепо се чукаха един друг. Не успя да бъде достатъчно твърд, нито достатъчно бърз за нея. На Бекер му се струваше, че тя се самонаказва и го използва като средство за целта. „Едва ли някога ще преживея отново нещо, толкова близо до изнасилване“ - помисли си той. Когато стигна до оргазъм и тялото му се разтърси от силата му, тя просто се изправи и се отдалечи от него, захвърляйки го наистина като инструмент, изпълнил предназначението си.
Половин час по-късно тя отново го облада и потрети час преди съмване, когато Бекер вече бе полузаспал. Когато приключи и го остави изтощено проснат по гръб върху походното легло, тя пак се изправи до прозореца, където бе прекарала по-голяма част от нощта. Бекер я наблюдаваше как гледа втренчено в предутринния полуздрач - първо към езерото, после към смълчаната гора наоколо - със сърце, разкъсано между двете еднакво ужасяващи и неприемливи възможности...
ГЛАВА
21
Едгар Рапъпърт не можеше да повярва на късмета си. Бе поел по пряка връзка между Спрингфийлд и Питсфийлд - поне тайа му изглеждаше на картата - и се бе оказал на непрекъснато стесняващ се черен път, който заплашваше да се превърне в говедарска пътека. Беше се влачил почти половин час зад прекалено предпазливо волво: всичките му опити да го задмине бяха обезсърчени от насрещното движение - а и тези хълмисти, лъкатушещи планински пътища не предлагаха кой знае колко възможности за надминаване. По пътя като че ли нямаше други коли освен тази отпред, но когато стигнаха сектор с прекъснати линии за преминаване, изневиделица се материализира друга кола, насочи се право към него и го притисна към волвото. Междувременно пътят като че ли се стесняваше с всеки километър.
И все пак късметът му се оказа по-добър, отколкото се бе надявал: когато бе принуден да спре пред единствените светофари в някакво село, разположено в подножието на планина, я видя да спира срещу него, насочена в обратна посока. Не успя веднага да си спомни името ѝ, но нямаше никакво съмнение, че това бе тя. Спомни си дори мътнозеления „Додж Чарджър“: бе го следвал от търговския център до мотела ѝ.
Тя не го видя, дори не погледна към него. Когато светна зелено, мина край него на по-малко от шест метра. Нямаше начин да я сбърка. Лицето ѝ бе отпечатано в паметта му с цялата сила на преживяната травма. Спомни си как дърпаше дрехите му, как настояваше да я чука с цялата сила на възможностите си, как изискваше още и още, как му се надсмиваше и предизвикваше, как го заплашваше с бръснач в ръка.
Дий, така се казваше. Налудничавата Дий, щурата Дий. И нещо много важно: тя беше сама. Дий без чудовищния си приятел.
Едгар направи завой на пресечката и я последва. Задържаше колата си на добро разстояние от тази на Дий, опитваше се да премисли възможностите. Искаше да я арестуват. Не, не само арест: искаше я осъдена, натикана в дранголника, заключена поне за пет-шест години. Да усети какво той бе чувствал там, в багажника на колата си. Проблемът беше как да уреди този въпрос така, че самият той да остане в сянка, за да не стигнат нещата до жена му. А не е ли по-добре първо да я начука, а след това да предизвика ареста ѝ? Независимо от бруталните последствия Едгар все още помнеше сексуалното приключение с Дий - а и как да го забрави, когато то бе най-буйното, най-вълнуващото от всичко, преживяно досега в тази област! А и на нея явно ѝ бе харесало. Но беше ненаситна и там бе коренът на проблема. Едгар затърси начини да я притисне някъде сама и невъоръжена: тогава ще ѝ осигури толкова секс, колкото тя можеше да издържи - но не когато тя го искаше, а когато той реши, че е време за повече. Например да я върже към леглото - защо не? Изсмя се при тази мисъл, но после осъзна, че не е чак толкова необичайна, колкото му се стори в първия момент. Вършат се такива неща, бе го чел някъде. Но го правеха по желание, там е цялата работа. Не желаеше да се подложи на риск от съдебно преследване. Е, няма да я отвлече, разбира се, не бе и необходимо: тя бе типът жена, която може да бъде убедена да опита подобен експеримент. Обзалагаше се, че ще ѝ хареса, има си хас! По график трябваше да преспи в Питсфийлд, но имаше начини да разтегли престоя си поне до две нощи.