- Защо не? Ще започнем да се работим само след пет минути.
- Защото онази горила, приятелят ти, ще бъде там.
- О, Аш не е в мотела.
- Не е, така ли?
- Не.
- Откъде да знам, че наистина не е?
- Казвам ти, че не е. Не ми ли вярваш?
- За идиот ли ме вземаш?
- Да, Лайл, как позна? - Гледаше го с ослепителна усмивка и Едгар реши, че не я беше чул добре заради вбесяващото монотонно тракане на влака.
- Кълна се, че Аш не е в мотела - повтори тя.
- Защо да ти вярвам?
- Защото той е тук - каза тя, хвана го светкавично за връзката и го дръпна към себе си. За секунда той си помисли, че иска да го целуне, но после задната седалка неочаквано оживя, надигна се и към него се протегна огромна лапа. Едгар неволно се дръпна, но Дий го държеше здраво вътре в колата, навила връзката му около ръката си. Той усети смазващата длан върху гърлото си, преди да успее да зърне лицето и огромното туловище на Аш, който внезапно се материализира изпод одеялото.
* * *
Джак чуваше гласовете неясно, всички звуци бяха приглушени от одеялото и тялото на мъжа върху него. Колата бе спряла, чуваха се свирки и тракане на влак (вероятно бяха спрели пред прелез), после разговор между мъж и жена, които се мъчеха да надвикат шума. Мъжът не лежеше в истинския смисъл на думата върху него, а го обгръщаше като огромна черупка, която го задържаше на седалката или, колкото и странно да звучеше, сякаш го закриляше.
Неочаквано тя изчезна: тялото на мъжа се вдигна нагоре. Джак видя светлина, повдигна глава и примигна. Видя ръката на мъжа да се протяга над седалката отпред и чу странен гърголещ звук: сякаш нещо бе заседнало в гърлото на някого.
Момчето видя вратата на колата пред себе си, стисна дръжката и изпълзя изпод одеялото и изпод тялото на мъжа - той като че ли го бе забравил. В следващия момент Джак бе вече на пътя и се впусна в бяг, без да вижда накъде, само да избяга колкото може по-далеко, колкото може по-бързо, за да не го хванат мъжът и медицинската сестра. Ужасяващият гърголещ звук отзад стана по-силен, по-отчаян, но Джак успя да избяга от него. Той скочи в плитка, суха канавка, близо до релсите, и затича по нея. Влакът тресеше земята, опасно близо до него, и Джак неволно се сви, изненадан, че не го бе забелязал досега.
Почти веднага разбра, че бе сгрешил. Канавката ставаше все по-дълбока, неравната ѝ повърхност намаляваше скоростта му, хващаше го като в капан. Нямаше друг избор, освен да продължава право напред: всеки опит да се измъкне от нея на по-равна земя щеше да му отнеме много време, а той знаеше, че трябва да бяга, сякаш го гонят по петите, въпреки че още не се бе обърнал да види дали наистина го преследват. Не смееше да го направи, знаеше, че ще бъде парализиран от страх, ако види някой да се носи след него.
Не чуваше нищо, а и как ли можеше да чуе каквото и да било под оглушителния рев на влака. Колелата тракаха по стоманените релси и вагоните се люлееха над него, като че ли се канеха да се преобърнат в канавката и да го смачкат.
Успоредна на релсите, канавката направи завой и като че ли потъна направо под колелата на влака, който продължаваше да се ниже, и после се заиздига нагоре, ставаше все по-плитка и по-плитка с всяка стъпка. На края ѝ видя първата къща, до нея - още една. Само след няколко стъпки ще изскочи на полето и ще изтича до къщите и хората - и безопасността!...
Направи скок и усети, че нещо го хваща здраво за ризката. Увисна за миг по корем на ръба на канавката, размахал безпомощно ръце, за да възстанови равновесието си, докато нещото го теглеше надолу. В задния двор на къщата забеляза момиченце, вторачено в него от въжената си люлка. То несигурно вдигна ръка, приело, че може би той размахва ръце за поздрав.
Джак се изхвърли настрана и бързо се завъртя, все още на ръба на канавката. Наведе неволно глава и се озова лице в лице с медицинската сестра. Тя дишаше тежко, озъбена от усилие. Джак се дръпна назад и тя свлече ризката от тялото му, сякаш одра заек. Неочаквано освободен от хватката ѝ, Джак се търколи и седна, все още вторачен в медицинската сестра в канавката. Преди да успее да се изправи, тя го хвана за глезена. Искаше му се да закрещи, докато тя го теглеше обратно в канавката, но имаше нужда от дъха си, за дк продължи съпротивата си. Забеляза, че момичето от люлката наблюдава зашеметено как той изчезва сантиметър по сантиметър в канавката. Успя да изпищи за миг, преди да изчезне напълно, и твърда ръка да захлупи устата му.
Докато го влачеше по канавката обратно към колата, медицинската сестра го наричаше „съкровище“ и „скъпо мое момче“, но Джак беше прекалено изплашен, за да схване смисъла на думите ѝ. До колата чакаше огромен мъж, друг висеше отпуснато от голямата му ръка. Големият мъж изглеждаше озадачен, стискаше здраво другия за гърлото и го държеше, сякаш не особено сигурен какво следва да направи по-нататък - като че ли другият бе играчка, станала безполезна след края на играта. Изглеждаше като котка, объркана и загубила интерес, неспособна да си обясни как така мишката изведнъж се бе озовала в устата ѝ.