Отби полицейската кола до крайпътната канавка и излезе от нея. Ако беше преценил нещата правилно и Ламънт се бе отправил нагоре по планината с цел да я прехвърли, за да достигне до единствения свободен път от другата ѝ страна, Бекер сега бе под ъгъл към посоката на движението му. Ако побърза, имаше възможност да го изпревари и да пресече пътя му, преди той да започне да се спуска по другия склон.
* * *
В началото изкачването бе стръмно, но не особено мъчително, и Аш успя да се справи, все още с Томи на ръце. Но колкото повече наближаваше хълма, толкова по-стръмен ставаше склонът и по-често му се налагаше да се хваща за храсти и дървета, за да възстанови равновесието си. Опитваше се да се задържа само с една ръка, но се спъна, падна върху момчето и се отказа. Махна кувертюрата и огледа внимателно Томи, опитвайки се да разбере дали не го е наранил. Само му беше изкарал дъха и сега той се оглеждаше с широко разтворени, изплашени очи, примигваше на първата светлина в продължение на цял един час, но същевременно напрегнато се опитваше да разбере къде се намира.
- Ще я оставим тук - оповести решението Аш повече на себе си, отколкото на момчето. Сгъна внимателно кувертюрата и я постави на някаква скала наблизо. Напрегна се да запомни къде я оставя, за да обясни на Дий и да се върнат по-късно за нея. Одеялото бе на сигурно място, опънато на пода на колата, но тя може да настои и за кувертюрата. Дий много внимаваше да не задържа неща, които не ѝ принадлежаха.
Големият мъж постави ръка върху рамото на момчето, все още на колене върху мекия килим от ланшни листа, и погледът му се плъзна надолу по изминатия вече път. През плътната зелена завеса на напълно разлистените дървета не се виждаше нищо, но Аш чуваше гласовете, които се носеха някъде далеко отдолу. Мъжки гласове, които си разменяха информация или си даваха насоки. Запита се дали изкачват планината заради него. Дий му бе наредила да бърза. Аш се изправи и посочи нагоре.
- Ти върви пред мен - каза той на момчето. - Аз ще съм отзад, за да те хвана, ако се спънеш. Не се безпокой, нищо няма да ти се случи.
* * *
Бекер се спря за миг, за да успокои дишането си. Където бе възможно, бе тичал нагоре по стръмния планински склон между дърветата. Предполагаше, че вече пресича пътеката, по която се изкачва Ламънт от другата страна на склона. Ако не се лъжеше в преценките си, Ламънт ще го превали достатъчно близо до пътеката на Бекер и той ще може да го забележи или поне да го чуе, когато стигне до билото и тръгне надолу. Оттук обаче все още нямаше никаква видимост към върха.
Вслуша се внимателно, задържайки дъха си за миг, напрягаше слух да хване звук от чупене на съчки, шум от изтърколване на скални късове и камъчета, тежки стъпки по ланшни листа и борови игли. Всеки, слизащ от билото на склона, трябваше да измине първата третина от пътя си надолу по задник, като се задържа тук-там за каквото успее да се хване. Нямаше начин при подобно слизане да не се вдигне шум като при малка лавина. Ако човек не бърза, може, разбира се, да слиза с гърба напред, като се захваща внимателно за храсти и дървета и добре подбира пътя си - в такъв случай ще слиза почти безшумно... Този вид слизане обаче предполага наличие на време, а Ламънт сигурно ще бърза.
Не чу нищо повече от характерните за една гора звуци и възобнови изкачването нагope: хващаше се за дънерите и коренищата на дърветата, за да се набере напред и нагоре по непрекъснато увеличаващия се наклон. Когато дърветата внезапно изчезнаха и пред него се издигна почти вертикална каменна стена, той се отпусна на ръце и колене и се опита да копае дупки в скалистата горска почва, които да дадат опора на ръцете му. Кръвта запулсира лудо в ушите му и по някое време му се наложи да спре, за да си поеме дъх и да оцени положението.
Бе попаднал на някакви останки от геологическа катастрофа: в резултат на общото въздействие от стръмнината на наклона, силата на земното притегляне и ерозията част от планината се бе сринала надолу и сега пред него се издигаше стръмна скална повърхност, която изглеждаше като отсечена с гигантска сабя.
От пукнатините на скалата се измъкваха няколко фиданки, отначало изкривени, но после внезапно се стрелваха право нагоре към небето. По вертикалното лице на скалата бяха пръснати туфи от бурени и трева: между тях потрепваха примамливо дори цветни кичури планински цветя... В по-голямата си част обаче повърхността на стената пред него бе неравна червеникавокафява скала, висока, широка и заплашителна. Тя изпълваше полезрението му във всички посоки, преди да изчезне към върха, който беше разцепен, разяден и се ронеше като загнил кътник, впит в камъка под него.