* * *
От разстояние петнайсетина сантиметра железният пирит в скалата изглеждаше мръснорозов. Бекер се набираше с лице близо до камъка и с поглед, фокусиран в следващата издатина, която можеше да послужи за хватка. Имаше нужда от чук и клинове, за да си направи стълба в скалата, обезопасяващо въже, което да го предпази от смъртоносно падане при подхлъзване. Но сега не се изкачваше при нормални обстоятелства. Катереше се по-бързо, отколкото допускаше безопасността, но резултатът от евентуално забавяне изглеждаше по-лош от риска да падне.
Нямаше дори подобие на первази, на които да седне, липсваха достатъчно широки процепи в скалата, за да се осигури, нямаше как да отдъхне поне за миг, нито имаше достатъчно солидни и удобни за ръцете му издатини, за които да се хване и да си разреши да се отдалечи малко поне от скалата, за да погледне нагоре. Нямаше възможност да планира, да преценява възможностите - не виждаше почти нищо с лице, прилепнало към камъка. Не чуваше нищо извън неравномерния шум на собственото си дишане. Не смееше да погледне надолу, за да разбере какво разстояние е изминал, нито да вдигне очи, за да види колко още му остава... Драскаше с пръсти над главата си, за да открие опипом някоя издатина, която може би ще издържи тежестта му. Пръстите на краката му търсеха малките вдлъбнатини, използвани от ръцете му. Бекер пълзеше мъчително нагоре сантиметър по сантиметър...
Опита се да спре, за да даде отдих на стегнатите до болка мускули, но висенето на трите пръста на ръцете, подпомогнато само от единия пръст на крака му, заврян в някаква плитка пукнатина, се оказа по-изтощително, отколкото движението нагоре. Междувременно онази част от мозъка му, която не бе концентрирана върху изкачването, работеше на бесни обороти. Ако Ламънт беше мъжът от мотела, а Бекер бе убеден, че е точно той, то в такъв случай и жената, която беше с него, медицинската сестра, бе замесена в отвличанията и убийствата. В края на краищата оказа се, че хрумването му да се претърсят пералните за изоставена униформа на медицинска сестра не бе чак толкова глупаво. Спомни си как описа шофьорът жената, караща колата, от която се измъква Ламънт. „Очарователна“, беше я нарекъл той. Жена, която съумява да накара един мъж да я приеме като „очарователна“ само след няколко секунди празен разговор при задръстване. Жената в мотела се бе държала по същия начин: тогава ги включи в разговор без предисловие, като че ли ги бе познавала цял живот. „Сигурно е същата жена и в мотела тя успя да измами и двама ни - трябваше да си признае Бекер. - Отклони вниманието ни почти незабавно, накара ни да забравим за какво бяхме отишли там... С мен го постигна чрез флиртуване. - Той си спомни ясно сексуалната си реакция, когато гърдите й го докоснаха в стаята на мотела. - А с Карин се справи чрез Джак, като едновременно я поласка и подхвърли, че не я бива за майка. Изкара и двама ни от равновесие и ни задържа в това състояние, докато ѝ беше нужно.“ Наруга се наум. Карин трябваше да бъде предупредена: трябваше да знае кого търси - и колко опасна беше жената, след която бе тръгнала. Но сега вече нямаше как да го направи...
Лявата му ръка се стегна в спазъм, мускулите му заподскачаха неконтролируемо, неиздържали продължителното напрежение. Бекер освободи пръстите на ръката си, отпусна я отстрани и се притисна към стената, опитвайки се да се слее с нея, да се прилепи с лице, гърди и бедра към грапавата ѝ повърхност...
* * *
- Вече трябва да тръгваме - заяви Аш. През последните няколко минути се бе взирал напрегнато по посока на все още невидимите си преследвачи с издадено напред лице, като че ли така щеше да ги забележи по-скоро.
- Не мога - изхленчи Джак, който продължаваше прилежно да диша тежко.
- Трябва - не отстъпи този път Аш.
- Много съм уморен - настояваше Джак и клатеше глава, после я отпусна драматично между коленете си. - Просто не мога. Честна дума.
- Трябва - повтори Аш.
- Не мога...
Аш грабна момчето под мишницата и го изправи на крака. Джак пак седна, сякаш краката му отказваха да му се подчиняват. С израз на раздразнение Аш отново вдигна момчето, метна го на гръб, за да освободи ръцете си, и направи първите колебливи стъпки по гребена на склона.
* * *
Бекер падаше, но тялото му още не се бе поддало напълно на силата на земното притегляне. Беше достигнал върха. Виждаше го дори с лице, притиснато към скалната повърхност. Хоризонтът се издигаше над него само на още една ръка разстояние. Но той не можеше да го направи. Когато вдигналевия си крак до нивото на бедрото, за да се отблъсне за Последно нагоре, издатината, където постави крака си, се разрони под тежестта на тялото му и кракът му се залюля безполезно под него. Окървавените му пръсти едва го задържаха, а краката му отказаха да се свият нагоре, за да им помогнат и да го закрепят. Висеше на не повече от шейсетина сантиметра от безопасността, задържаше се към скалата само с двата пръста на едната си ръка, с трите на другата и с палеца на десния си крак, едва закрепен на някаква издатина. Нямаше начин да промени позата си, без да падне, нито имаше как да се напрегне да преодолее последните сантиметри към сигурността, без да полети надолу към очакващия го назъбен гранит. Пръстите му затанцуваха от спазми, последваха ги мускулите на ръцете му. Опитният планинар у него разбра, че е въпрос на секунди спазмите на собствените му мускули да го отхвърлят от скалата и да го отпратят надолу към смъртта.